И аз нямаше да изпадна в положението на човек, който е принуден да разгребва с лопати чуждите лъжи и да се преструва. Ако направех дори и най-малкия намек, че паметта ми се е възвърнала, щях да подпиша смъртната си присъда. И освен мен, имаше само един човек, който знаеше истината — това беше Елена. От днес и завинаги бях напълно зависим от нея. Да, днес аз я обичах, днес нямах никого другиго, който да е по-скъп за мен на този свят, но ако утре или вдругиден или след половин година охладнеех към нея, щях да бъда принуден и тук да лъжа и да се преструвам, за да не я обидя и да не я разсърдя. Иначе тя можеше да разкаже всичко.
Господи, в какъв капан бях влязъл! И всичко това се бе случило само защото исках да бъда Златното момче, което се харесва на всички. Бях предал собствената си душа, бях сметнал собствената си личност за недостойна за уважение и любов, бях се гърчил в угода на всички от страх за това какво ще си помислят хората за мен, няма ли да кажат нещо лошо за мен, няма ли да престанат да се отнасят добре към мен. Е, и какво бях постигнал? Бях станал онова Златно момче, при вида на което ми се повдигаше. Бляскавото Златно момче в боклукчийска яма. Бях отгледал градина, засадена със зловонни, разлагащи се растения и оттук нататък бях принуден да живея в нея до края на дните си. Защото моят избор беше прост: или да живея в тази отвратителна смърдяща градина, или изобщо да не живея.
Тичах по пътя, който водеше от курортното селище към селото. Тичах колкото сили имах. Разбирах, че разполагам със съвсем малко време и че трябва непременно да успея да намеря Мария и да я попитам…
Ето я познатата ми улица, ето я къщата, в която идвах всеки ден.
— Мария! — извиках с всички сили.
Времето изтичаше с невероятна скорост, оставаха ми все по-малко и по-малко минути, но аз задължително трябваше да задам въпроса си и да получа отговор.
— Мария!
Тя стоеше на верандата и се усмихваше, сякаш ме очакваше.
— Мария! — Едва си поех дъх. — Вие казвахте, че Бог е всемогъщ и на света няма нищо, което той не би създал по собствена воля. Че има Бог, но няма дявол. Че има рай, но няма ад. Тогава защо той е създал смъртта? Защо трябва да има смърт, щом животът е толкова прекрасен дори когато е непоносимо тежък? Та всеки живот, дори и най-страшният, е по-добър от смъртта. Тогава защо той е създал смъртта? За да ни накара да страдаме ли?
— Не, миличък. На Бога не му е нужно да страдате. Страданието е ваш личен избор. Хората сами решават, че в даден момент от живота си при дадени обстоятелства трябва да страдат. Те могат да не правят това. Не са длъжни.
— Но тогава защо, Мария? Защо Бог е създал смъртта? Кажи ми, трябва да разбера това.
— Бог е създал смъртта единствено за да накара хората да се научат да обичат и да ценят живота. Вие осъзнавате красотата и очарованието на живота само когато ги сравнявате със смъртта. Хората не вярват на нищо на думи, те трябва да се убедят във всичко от опит. За да разберат, че ледът е студен, трябва да мушнат ръката си в огъня и да научат какво означава горещо. За да се научат да обичат и да ценят живота във всичките му прояви, хората трябва да видят смъртта. Разбирате ли, миличък, колко просто е всичко? А сега трябва да се сбогуваме. Вече ви е време.
Отреденото ми време се топеше като сняг под слънчеви лъчи. Оставаха само още няколко снежинки и те стигнаха единствено за да видя как застаналата на верандата Мария ми махаше с ръка и ми се усмихваше. Усмихваше ми се нежно и малко тъжно.