И на мен ми се струваше, че бе достатъчно в стаята ми да влезе човекът, с когото бяха свързани толкова много неща в живота ми, за да проблесне светкавица и да озари и съживи помръкналата ми памет. Но не се случи.
И въпреки всичко, посещението ѝ сякаш ми вдъхна сили. Муся беше тук и нещата в най-скоро време непременно щяха да започнат да се подреждат. В сряда, на шестнадесети, тя щеше да ми донесе всички материали и документи, които имаха връзка с писателската ми дейност, аз внимателно щях да ги прочета и много неща щяха да ми се изяснят. Днес беше десети май, четвъртък, значи разполагах с шест дни, за да подготвя мозъка си за проблясъка, на който толкова разчитах. През тези шест дни трябваше много внимателно да прочета книгите си, да се постарая да се настроя на собствената си емоционална вълна от онова време, да вникна в контекста им и в собственото си подсъзнание и да помогна на стачкуващата си памет. До идването на Муся или щях да си спомня всичко, или поне щях да приведа главата си в състояние на пълна бойна готовност и тогава документите, които Муся щеше да ми донесе, щяха да изиграят ролята на детонатор. Оставаха ми само шест дни и тогава — сбогом, амнезийо! Ще се отърва от теб.
Настроението ми се пооправи, аз придърпах лампиона до фотьойла и се настаних в него с „Времето на дизайна“ в ръце, разгръщайки с радостно вълнение страниците в очакване на озарението, което непременно трябваше да ме споходи, предизвикано от ей тази дума… не, от ей тази… е, може би от ей тази… или от следващата дума… или от следващото изречение… или от следващата глава…
За да не ме боли главата, налагаше се на всеки десет минути да правя пауза и да седя около четвърт час на загасена светлина и със затворени очи. Бях дисциплиниран човек и строго спазвах режима за четене, пресмятайки, че при такъв ритъм щях да смогна да преодолявам по двадесет и пет страници на час, а до онова място, от което вече не си спомнях какво бях писал нататък, оставаха само петдесет страници, което означаваше, че точно след два часа щеше да започне, тъй да се каже, най-важното. И може би още днес щях да заспя, възстановявайки в главата си пълната картина на случилото се през тези година и девет месеца. Но ако нарушавах направения по експериментален път график, главоболието ми щеше да ме държи няколко часа и заветният миг би бил отложен за неопределено време.
В седем вечерта ми донесоха вечерята и за пръв път след катастрофата ядох с удоволствие. Стоях над книгата до полунощ, редувайки на точни интервали четенето с почивките. Заспах, мрачен и разстроен. Нищо не се случи. Нищо не си спомних.
Призори скочих още преди да съмне и мигом посегнах към книгата. Ама че идиот бях, как си мислех, че ще вникна в душата на автора, след като поглъщах по цяла страница за по-малко от минута! С такава скорост можех да проследя само сюжета, но не и да измъкна нещо друго от текста. Човек трябва да чете бавно, с вкус, да изпитва удоволствие от всяка фраза и да се старае да вижда пред себе си картината, както прави това героят от „Театрален роман“ на Булгаков. А как четях аз? Като евтин потребител, който не се интересува от автора като личност и за когото е важно само това кой кого излъгал, кой за какво не се досетил, кой на кого сложил рога, къде е интригата и в края на краищата — кой кого победил. Твърде много бързах и затова нищо не можех да постигна. Сега щях да започна да вниквам в текста и всичко щеше да се задвижи по съвсем друг начин.
Надеждата оживя и потръпваше в мен до пет часа следобед. После маховете на крилата ѝ станаха все по-слаби и по-редки, аз бавно се приближавах към края на книгата, а резултат все нямаше и нямаше. Привечер вече бях стигнал до границата на отчаянието. Правех всичко както трябва, впивах зъби и вторачвах очи във всяка дума и във всяка метафора като безумец, пред когото бяха изсипали тонове орехи и му бяха казали, че в един от тях, вместо ядка, има десеткаратов диамант от най-чиста проба.
Но вече заспивайки, аз отново се тешах само с надеждата, че утре просто вече няма начин да не си спомня всичко. Та нали ми оставаха все по-малко и по-малко неразчупени орехи и рано или късно непременно щях да намеря диаманта.