На другия ден дочетох „Времето на дизайна“ и жадно грабнах „Триъгълният метър“. И през ум не ми минаваше да се подложа на самооценка и да си направя извод дали това, което съм написал, ми харесва или не. Аз четях не за да разбера дали съм добър или лош писател. Четях, за да си спомня живота си и самия себе си.
Във вторник, някъде по обед, довърших и втората книга, но без резултат. Нищо-нищо, утре ще дойде Муся да донесе материалите и тази нова информация, която отразяваше обективно живота ми, ще попадне, както се казва, на плодородна почва. Утре щеше да настъпи денят и аз грижливо се бях подготвил за това събитие.
Затворих книгата и погледнах през прозореца. Листата на дърветата се наливаха със сочна зеленина, по алеите на парка се разхождаха мъже и жени на различна възраст, облечени кой в анцуг, кой по дънки и пуловер, а някои — съвсем необичайно. Те навярно бяха посетители, дошли да се видят с близки и познати. Прииска ми се да изляза и да се поразходя, тъй като бях прекарал повече от две седмици между четири стени, поглъщайки чист въздух само през отворения прозорец. Тъкмо се бях наканил да посегна към шкафа, за да взема оттам пуловера си, когато страхът и несигурността отново ме обладаха. С разума си разбирах, че изобщо няма от какво да се страхувам, че тук никой не ме познава и никой не би започнал да ми досажда с делови разговори, а онова, за което би могъл да ме попита, би било свързано предимно със здравословното ми състояние и причината за травмата ми, така че можех без проблеми да поддържам такъв разговор. Да, с разума си разбирах, че страховете ми са глупави и безпочвени, но за жалост, освен с разум, хората разполагат и с куп други напълно излишни придатъци, като например емоции и усещания. Тези придатъци постоянно избиваха оттук и оттам и пречеха на целеустремения ми разум да се движи планомерно напред към заветната цел.
Майка ми се появи, когато, доста натъжен, вечерях.
— Андрюша, така не може да продължава — започна тя, оглеждайки ме от горе до долу със зоркото си професорско око. — Изглеждаш много зле. Защо изобщо не се разхождаш? Ема Викторовна се оплаква от теб.
— Така ли? — учудено се подсмихвах аз. — И с какво не съм угодил на нашата скъпа Ема Викторовна? Според мен тя би трябвало направо да ме боготвори, тъй като не се оплаквам от нищо, не искам да съм център на внимание и покорно разрешавам да забиват в задника ми инжекции с витамини и какви ли не гадости.
— Не говори цинизми — това не ти отива. Ема Владимировна се учудва, че плащаш толкова много пари, за да лежиш в тази клиника, а не се възползваш от онова, което ти се предлага. Знаеш ли поне, че тук има отлична балнеолечебница? Отдавна трябваше да започнеш лечение на нервната си система и един курс от водни процедури е точно онова, от което се нуждаеш. Ами коляното ти? Не пропускаш да се оплакваш, че те върти, когато времето се сменя, но не се сещаш, че тук можеш да преминеш цял курс на балнеотерапия. Вече десет пъти ти го казаха и ти обеща да го сториш.
— Добре — кимнах с покаяние и покорство, — утре ще се заема с това, още от сутринта, обещавам. Пак ли си сама? Нали ми обеща да доведеш Женя?
За цялото това време бях видял сина си само веднъж, когато майка ми го доведе в клиниката и след един час го отведе, а видът на моя видимо отхвръкнал, заякнал в раменете и пораснал син ме хвърли в силен шок, аз не можах да преодолея неврозата си и получих такова главоболие, че започнах да скърцам със зъби и да стена, затиснал с длани слепоочията си. Женя се изплаши и се разплака, защото ние с Лина бяхме здрави хора и ако изобщо боледувахме, то беше предимно от леки простуди, та по тази причина момчето никога в живота си не бе виждало толкова отблизо проявите на сериозно заболяване. И майка ми реши, че посещенията в клиниката не са полезни за детето, докато състоянието ми не се нормализира напълно.
— Да, Андрюша, обещах ти да доведа детето, когато се почувстваш добре. Но ти дори не излизаш на разходки, което означава, че все още си много слаб. Не мога да рискувам. Специално се обадих на Ема Викторовна, преди да тръгна насам, и след като си поговорих с нея, сметнах за по-разумно да оставя Женя вкъщи. По-добре да си учи уроците.
— Боже мой, какви глупости говориш! Ако знаех, че заради това няма да ми разрешиш да се видя със сина си, щях от сутрин до вечер да се разхождам. Чувствам се отлично.
— Тогава защо не излизаш?
— Мамче, нали знаеш, че от дете не си падам по разходките! Виж, да взема някоя книжка и да си почета — може, това винаги го правя с удоволствие. Обещай ми, че следващия път ще доведеш Женя, чу ли?
— Чух — усмихна се тя. — Но и ти ми обещай нещо.