— Е, нали вече ти казах, че още утре сутринта ще помоля Ема Викторовна да ми назначи всички възможни терапии, за които говориш.
— Друго имам предвид, сине.
Майка ми сниши глас и се премести на облегалката за ръце на фотьойла, в който седях. Топлата ѝ суха длан полегна върху тила ми.
— Ти ми обеща да напишеш книга за Вера. Дори започна да работиш над нея. Във всеки случай — поне така ми каза.
Ама че работа! Наистина ли тя най-сетне бе успяла да ме изнуди? Веднага щом Вера почина, майка ми постоянно твърдеше, че съм длъжен да напиша книга в памет на сестра си. В книгата трябвало да бъде описан нейният труден и трагичен живот и да бъде разкрита същността на характера ѝ. Това бил моят дълг на брат и син. Майка ми преживя много тежко смъртта на дъщеря си и през първите месеци след погребението на Вера ме накара да си мисля, че аз не съм нейният обичан син. Във всеки случай няколко пъти — вярно, в момент на истерия — си позволи да ми изкрещи: „Защо умря тя, а не ти?“ Аз се стараех да не обръщам внимание и да не се обиждам, отдавайки тези дума на мъката, която бе лишила майка ми от разсъдък. Но горчилката остана. Останаха и нескончаемите сравнения между мен и Вера, които естествено не бяха в моя полза.
Майка ми започна да споменава, че трябва да напиша книга за сестра си месец след нейното погребение. Аз нямах никакво желание да пиша такава книга, но не можех твърдо и категорично да ѝ откажа, защото отношенията между нас бяха такива, че никога не бих си позволил да ѝ кажа: „Не!“ Извъртах, оправдавайки се с ангажимента си да завърша поредната си книга, за която уж имам подписана контрактация, после се появяваше същият тип контрактация за следващата ми книга или се очертаваше серия от пътувания, планирани отдавна. Мама ту проявяваше настойчивост, ту преставаше изобщо да споменава желанието си, а аз се отпусках и се надявах, че е забравила тази своя идея, но темата за книгата, посветена на сестра ми, отново и внезапно изплуваше неизвестно откъде и ме принуждаваше да измислям невероятни хитрости, за да не обидя майка си, но и да не направя онова, което никак — ама никак! — не ми се искаше да правя. Явно тя все пак бе успяла да ме хване в някакъв момент, в който не бях сколасал да измисля поредната лъжа, и бе изтръгнала от мен обещанието да напиша тази книга. Просто знаеше слабото ми място: да въртя и да суча до последно, за да не дам някакво обещание, но след като вече съм го дал, значи щях да направя всичко възможно, за да го изпълня, независимо какво ще ми коства това. Но пък сега имах възможност да направя опит да се оправдая с болестта си, която така навреме ме сполетя — благодаря ти, Господи, че ми я изпрати!
— Мамче, не съм сигурен, че след тази травма изобщо ще мога да напиша нещо. Ти поне знаеш колко коварни са подобни състояния. Човек уж напълно е оздравял и се чувства прекрасно, но главата му работи по друг начин. Или изобщо не работи.
— Сине, никога няма да разберем дали това е така, ако не опиташ. Поне започни, напиши няколко страници и може би ще разбереш дали работата ще потръгне, или няма да се получи. Сигурна съм, че точно сега и точно тук, в клиниката, ще ти се удаде да напишеш книгата за Вера.
— Защо точно сега и точно тук? — не разбрах аз.
— Защото тази книга, за разлика от всички други, не изисква събиране на материали, за нея не е нужна суетня и не е необходим нагнетен и динамичен сюжет, с каквито ти винаги си се славил. Знаеш всичко за сестра си, целият ѝ живот и всички нейни нещастия са се случили пред очите ти. Докато си в клиниката, не можеш да работиш над никаква друга книга, защото нямаш възможност да събираш материал. А за Вера можеш да пишеш, без да излизаш от стаята си. Особено сега, след като сам беше на границата между живота и смъртта. Именно сега би трябвало да усещаш нещата много по-проницателно и в по-голяма дълбочина.
— Мамо, нищо не мога да ти обещая, не зная…
— Така е, Андрюшенка, така е — прекъсна ме с мек тон тя. — Разбирам. Но опитай. Нали докато си тук, трябва да се занимаваш с нещо. Поне опитай.
Да, в шаха това се нарича цунг-цванг. Ако исках да видя сина си, трябваше да бъда здрав. Ако не исках да напиша книга за сестра си, трябваше да бъда болен. Хайде, Корин, избирай!
Въпреки всичко аз отидох на разходка. Преодолях с мъчителни усилия страха си пред неизвестната за мен и поради това враждебна действителност, заставих се да навлека пуловера си и едно леко яке и изпълзях в парка, когато съвсем се бе стъмнило и там вече нямаше жива душа. Вървях бавно, вслушвайки се в ударите на сърцето си, тъй като цели осем дни предимно бях лежал или седял и се бях движил само в пределите на стаята. Както се и очакваше, бързо се уморих, забавих крачка и тръгнах назад в посока към входа на корпуса. Когато минавах покрай една лампа, забелязах, че се мерна бързо някаква сянка и се огледах, но не видях никого. Да не би от уплахата да ми се бе сторило? Страхът ми моментално се възвърна и ми се прииска колкото може по-бързо да се озова в стаята си и да заключа вратата.