— Муска — засмях се, — цинична си до неприличие.
— Винаги съм била такава. А ти какво, да не би да си се надявал, че за две години съм се променила?
— Не, радвам се, че си си все същата. За да изпитва вътрешен комфорт, човек има нужда от усещането за стабилност и разпознаваемост. Знаеш ли, наистина много ме плаши това, че за две години всичко наоколо толкова се е променило и аз вече няма да мога да намеря мястото си в тази преобразена среда. Затова се радвам като дете, когато виждам, че някои неща са си останали същите и че някои хора изобщо не са се променили. Това ме успокоява и започвам да си мисля, че две години не са чак толкова много време.
Стори ми се, че Муся нервничи, защото вероятно се боеше да не закъснее за летището, но в същото време не искаше да ме обиди.
— Това е, скъпа, тичай, няма да те задържам повече. Кога ще се появиш отново?
— Засега не зная, Андрюша. — В гласа ѝ се долавяше явно облекчение от това, че не ѝ се сърдех за толкова краткото посещение при мен. — Нашият безумец се кани да остане тук почти две седмици, но точния му график ще науча едва тази вечер, когато пристигне. Обещавам, че още днес ще се измъкна за малко, ще отида у вас и ще ти се обадя да ти кажа кое как е.
— Непременно ми се обади — помолих я, — трябват ми телефонните номера на един човек, ти ще ми ги продиктуваш, а пък самото тефтерче можеш да ми донесеш и по късно.
Естествено не се сърдех на Муся, защото, за разлика от мен, тя работеше и постоянно търчеше насам-натам. Имаше родители пенсионери и дъщеря, която за съжаление беше болна и за лечението ѝ постоянно трябваха пари, с всяка изминала година — все повече и повече. Затова Муся със своето юридическо образование, с прекрасното си познаване на авторското право и на издателската кухня и със свободното владеене на три чужди езика се хващаше за всякаква работа, която можеше да ѝ донесе какъвто и да е доход. Дори се случваше да се цани за екскурзовод и преводач на нечии гости, да не говорим за преводите на всевъзможни договори от руски и на руски. Пък и с авторите имаше доста грижи, защото освен мен, на врата на Муся висяха още осмина творци, издавани все от различни издателства и всеки със своите капризи и амбиции.
След като Муся си тръгна, успях за известно време да се откъсна от мисълта за изстрела, който или ми се бе счул, или беше реален факт от действителността. Разглеждах документите в синята папка и се утешавах с надеждата, че тъкмо тук ще се намерят онези думи и цифри, които ще дадат тласък на моята потънала в пролетната киша памет. А вечерта щях да се свържа с Борис и той още утре щеше да дойде при мен. Рано беше да се отчайвам, все още не всички възможности бяха изчерпани, щях да се опитвам, да се старая и непрекъснато да измислям нови и нови начини, с които да накарам моята амнезия да сдаде позициите си. Щях да се справя с нея. Щях да се справя сам! И нямах нужда от никакви психоаналитици!
— Оживя! — Гласът на Боря звучеше в слушалката необикновено насмешливо. — А пък на мен Олга Андреевна ми забрани да те тревожа и аз, като послушно момче, си седя мирно и тихо и не си подавам носа. Нали знаеш, че съм свикнал да слушам майка ти. Е, как си?
— Цъфтя и връзвам — бодро отрапортувах аз. — Много искам да те видя. Ще можеш ли да се измъкнеш и да дойдеш при мен?
— Без проблеми! — веднага отговори той. — Кажи кога и къде да дойда. Олга Андреевна така те е законспирирала, че дори не зная къде те държат.
Продиктувах му адреса си, изкопчих от Борис обещание да дойде при мен още утре сутринта, взех си един душ и напълно удовлетворен, легнах в леглото си. Вечерта успях да се преборя някъде с около една трета от документите, които Муся ми бе оставила, но в главата ми нищо не се проясняваше. Това не ме лиши от кураж, защото пред мен бяха още две трети от съдържанието на синята папка и най-вече — предстоеше ми срещата с Борис. Но майка ми — а, биваше си я майка ми! Поне стана ясно защо Боря не се бе появил досега. Вероятно след като бе научил за катастрофата, той трескаво бе започнал да ми звъни и вкъщи, където никой не му бе отговорил, и на мобилния ми телефон, който се оказа изключен заради изчерпаната му батерия, както и на майка ми, която в началото също бе отсъствала, но в края на краищата се бе върнала и елегантно го бе отрязала. Не бивало, видите ли, да ме тревожат! И с какво можеше да ме разтревожи Боря, кажете, ако обичате? Всичко разбирах, майка ми винаги е искала да властва над децата си, а след смъртта на Вера това нейно щение се стовари изцяло върху мен. Тя ме ревнуваше от първата ми жена, ревнуваше ме от Лина и ми се струва, че тайно си мечтаеше изобщо да не се бях женил и до края на дните си да си бях останал синчето на мама. Не, тя никога не си бе позволявала да се изказва лошо за моите съпруги и приятели и дори когато ги критикуваше, правеше го много деликатно и трябва да призная — винаги заслужено. Олга Андреевна бе изключително умна жена, но дявол знае какво става в подсъзнанието и на най-умните хора. Как само се зарадва, когато се съгласих с нея, че не бива да плашим Лина и да я викаме по спешност в Москва! С каква готовност се присъедини към нежеланието ми да напусна клиниката и да се включа в обичайния си кръг от контакти, докато не надвия страха си, че мога да попадна в неловко положение и да изглеждам нелепо. И колко умело беше отблъснала от мен Боря Викулов! Добре че не бе посмяла да се отнесе по същия начин и с Муся, защото — независимо от всичко — разбираше, че Муся е свързана не толкова с някаква емоция, която може да ме развълнува, колкото с работата ми, с ангажиментите ми и в крайна сметка — с парите ми.