— Аз не бива да пия, ще налея на теб. По случай срещата ни. Какво искаш — коняк, уиски, водка?
— Нищо, Дюхон, няма да пия — с колата съм.
Ето нещо ново! Боря винаги е имал шофьори, така че проблемът с колата никога не е бил на дневен ред, щом станеше дума за пиене.
— А къде е шофьорът ти?
— Ами нямам шофьор. — Той театрално разпери ръце с палячовски жест.
— Само днес или вече изобщо нямаш шофьор? — уточних аз, опитвайки се да осмисля промените, които бяха настъпили при моя приятел.
— Изобщо нямам шофьор. Вече нямам шофьор. Карам колата си сам — като нормален човек. Ама какво ме гледаш, като че ли съм призрак! Хайде, прибери си бутилката, сядай и разказвай как стигна до това положение.
— А, не! — поклатих глава. — Ти ще разказваш. Каква болест те е подкосила така?
— Социално-политическа. — Боря отново се подсмихна, но този път изражението му бе саркастично. — Нарича се наказателно дело срещу богат бизнесмен. Чувал ли си за такива болести?
Ей на това му се вика номер! Значи срещу Боря бяха възбудили дело! Но ако се съдеше по това, че той седи при мен, в стаята ми, а не на затворническите нарове, значи всичко се е разминало и само са съсипали здравето му и са скъсали нервите му. Боря не бе многословен, но присъщото му чувство за хумор направи неговия разказ за отношенията му с правозащитната система съвсем лековат и забавен по форма. Ала смисълът на всичко изречено бе ужасен. Просто ужасен. Бяха го арестували и няколко месеца го бяха държали зад решетките в една килия с криминални престъпници! Биели го и съкилийниците му, биели го и милиционерите, за да измъкнат от него нужните им показания за незаконни финансови операции и изтичане на пари към чуждестранни банки. Опитали се да му припишат организирането на някакви убийства, които явно от дълго време не можели да разкрият. После му скалъпили дело за участие в търговия с наркотици. След това ръководствата на милиционерите и прокурорите се сменили, дошли нови хора с нови приятели, които си имали свои конкуренти, а също — и нови идеи как да помогнат на приятелите си в тяхната борба с въпросните им конкуренти. С две думи — пуснали Борис Викулов и прекратили делото. Борис влязъл в килията — здрав и богат мъж, любящ баща и обичан съпруг. А излязъл — пълен инвалид, с натъртени бъбреци, потрошено коляно и куп други болести. И съвършено побелял. И докаран почти до просешка тояга — поне що се отнася до предишния му статус в обществото. Добронамерените му приятели разграбили фирмата му парче по парче — уж с цел да спасят него — и щастливо махайки със сребристите криле на „Аерофлот“, „Суисеър“ и „Луфтханза“, отпътували зад граница да спасяват всичко останало. Юристите им били грамотни хора и когато Боря излязъл от следствения арест, се оказало, че няма дори към кого да предяви претенции. Любящата му съпруга не изпаднала във възторг от подобно състояние на нещата, което на нея — живеещата на свобода — ѝ станало ясно далеч по-рано, отколкото на намиращия се зад решетките Борис. Тя поискала развод още докато той бил в ареста и отлетяла от семейното гнездо с билет за бизнескласа в самолет, изпълняващ полет по маршрута Москва-Цюрих. До нея, на съседното място, седял човекът, който бил дясната ръка на Борис — неговият заместник и доверено лице, когото той смятал за свой приятел. Синът му, малко по-голям от Светка, останал в Москва, защото майка му не пожелала да помъкне със себе си този почти безмозъчен двадесет и три годишен хаймана, развил в себе си пагубно пристрастие както към безделието и хубавия живот, така и към наркотиците. Впрочем може би за подобно решение е настоял и съседът ѝ по място в самолета. Във всеки случай екссъпругата на Борис решила да остави купищата проблеми в родината — тъй както хората зарязват боклуците си и отнасят със себе си само хубавите неща, когато се местят в нов апартамент.
Общо взето, това беше цялата история. Боря дълго се лекувал — слава богу, че все пак му останали някакви пари! — и сега започваше всичко отначало, от нулата. Беше направил нова фирма и лека-полека набираше скорост, но не така бързо и успешно, както вървяха нещата му в края на осемдесетте, когато икономическите ниши бяха свободни и достъпни и можеше да ги заемаш колкото си искаш и доколкото сколасаш. Сега баницата отдавна бе нарязана и поделена след дълги кървави войни. Е, не съвсем окончателно. Ала да се вмъкнеш в гъстите редици на успешните бизнесмени беше далеч по-трудно. Оставаше възможността да се прави малък бизнес, което само по себе си не беше лошо за хората с малки потребности и умерени амбиции, но нима подхождаше на Борис? На Борис, чиито днешни доходи едва стигаха да поддържа къщата си с басейн, тенискорт и зимна градина в Подмосковието. Навремето средствата за поддръжката на този триетажен дворец му се струваха дребни копейки, на които можеше дори да не обръща внимание, но сега те поглъщаха почти целия месечен доход на бащата и сина. Боря обявил къщата за продажба, но засега — напълно безрезултатно, тъй като дворецът се оказал доста скъп и дори и някой да разполагал с толкова много пари и да искал да живее в собствена къща в екологично чист район, то за него щяло да е по-добре да си построи нещо по свой вкус, вместо да купува втора употреба. Така че Борис бил принуден да продава къщата на голяма загуба, пък — току-виж — някой се съблазнял. Но на този етап никой още не се бил съблазнил. И за да не амортизират имуществото и да поддържат къщата чиста, подредена и в постоянна готовност за оглед от страна на потенциални купувачи, Борис и синът му живееха в Москва в малък апартамент под наем. Ето защо доктор Василий Григориевич не бе успял да се свърже с него по нито един от старите му телефони. Дори номерът на мобилния му телефон вече беше друг, защото докато Борис киснел в килията, никой не плащал сметките му и телефонната компания едностранно прекратила договора си с него.