— А впрочем как бих могъл да узная нещо лошо за Гарик? — попитах с тон на екзаминатор. — Откъде бих могъл да го науча?
— Имаш познати в милицията. Може да си ги помолил да ти направят справка за онзи тип, който се върти около дъщеря ти.
— Че защо ми е притрябвало да правя справки за него в милицията? Аз никога и за никого не съм правил справки, нямам такъв навик — дадох веднага отпор.
— Може да си го заподозрял в нещо. Нали каза, че си се срещал с него и си слушал музиката му. Може нещо да не ти е харесало или да си забелязал лоши навици. Или пък съвсем случайно да си научил неприятни неща за него — това поне постоянно се случва. Слушай, Дюхон, стига си ме разпитвал. Решавай: или искаш да научиш истината и в такъв случай ще се постарая да ти помогна, или не искаш и тогава — леж си под одеялото и си блъскай главата над мъгляви подозрения.
Замълчах, вслушвайки се в собствената си глава. Не в мислите си, а в главата си — като един вид съд, в който имаше ту утихваща, ту активно действаща болка. Болката се събуждаше, но бавно, сякаш се колебаеше дали да отвори очи и да стане, или да поспи до следващия път, когато нещо друго ще ме тресне по нервите с всичка сила.
— Какво, наистина ли си готов да ми помогнеш?
— А защо не? Пък и ти нямаш кой знае каква нужда от моята помощ, свържи се със своите познати от милицията и ги помоли да проучат нещата.
— Не мога — признах си. — Че аз нищо не помня. Ами ако през тези две години съм развалил отношенията си с някого от тях? Това не го помня. И как ще изглеждам, ако се обадя на този човек и най-безочливо започна да го моля за помощ? Получава се идиотска ситуация, съгласи се.
— Дюха, не се занасяй! — Борис като че ли дори се ядоса. — Ти изобщо в състояние ли си да развалиш отношенията си с някого? Ти си сладък като карамелено бонбонче. С никого не се караш, с никого не влизаш в конфликти и всички галиш по главиците.
— Не искам да изглеждам глупаво — измърморих упорито.
— О, боже мой, каква префинена госпожица!
В този миг разбрах къде се бе дянало нашето приятелство с Боря. Спомних си как в един момент, когато бяхме на деветнадесет или на двадесет години, внезапно осъзнах, че двадесет-тридесет минути след като двамата подхванехме някакъв разговор, започваше да ме обзема желание да се разврещя и да метна нещо тежко по Викулов. Това се повтаряше всеки път, понякога не издържах, повишавах тон, нагрубявах го, скарвахме се, след това естествено се одобрявахме, но при всяка следваща среща, която продължаваше повече от половин час, историята отново се повтаряше. Тогава не ми достигаха разум и жизнен опит, за да си обясня защо винаги се случва така, приемах раздразнението си към моя приятел като даденост и тъй като не се опитвах да се ориентирам в чувствата си, започнах да избягвам продължителните и по-близки контакти с него. Може би това се наричаше психологическа несъвместимост. Боря никога не бе деликатен и тактичен и изтърсваше право в очите на хората всичко, което мислеше. Аз се научих да избягвам опасностите и нашите половинчасови срещи на гробището преминаваха топло и дружески, понеже разговорите не надхвърляха размяната на най-обща информация за роднините и близките ни. Днес бях нарушил старото правило, лекомислено забравил за това, че не бива да обсъждам с Викулов нито собствената си персона, нито проблемите си. А разговорът ни продължаваше вече два часа и отдавна бе навлязъл в забранената зона зад бариерата на тридесетата минута.
На мен отново, както преди двадесет години, ми се прииска гнусно и истерично да се разврещя. А най-ужасното беше, че Боря го разбра. Той ми хвърли един тежък и същевременно снизходителен поглед и бавно стана, надигайки с видимо усилие някога жилавото си спортсменско тяло от меките възглавници на дивана.
— Добре де, не се ядосвай, Дюхон. Какво, ще ти се да ми фраснеш един, така ли? Ще ти мине. И по-лоши неща се случват след сътресение на мозъка. Аз вече ще тръгвам, а ти помисли върху това, което ти казах. Ако поискаш да ти помогна, обади ми се. Ако поискаш да дойда, пак ми се обади. Не се притеснявай, сега и двамата сме куци — аз в крака, а ти в главата.
Посещението на Боря остави в душата ми странен отпечатък. Десетина минути след като вратата зад него се затвори аз отидох в банята, съблякох се по гащета и започнах да се разглеждам в огледалото. Викулов страшно се бе съсипал за две години. А аз? Преди две години ей тази паласка отстрани я нямаше, и тази — също, пък и тук беше по-малка. Изглежда, за погълнатия от моята амнезия период бях наддал с не по-малко от пет килограма. Разбира се, аз никога не съм бил строен и жилав като Борис и от дете се отличавах с тромавост, добър апетит и отвращение към всякакъв вид физически усилия. По настояване на майка ми Лина периодично ме подлагаше на разни диети и ми пробутваше какви ли не хапчета за подобряване на жизнения тонус и пречистване на организма и вероятно благодарение на тях аз все още не се бях раздул до неприличие. Изобщо моята външност не ме тревожеше, тъй като никога не бях страдал от липса на внимание от страна на нежния пол. Смяташе се, че съм чаровен и талантлив, а за жените това бе напълно достатъчно, за да се влюбят в теб, независимо дали си еднорък, гърбав или кривоглед.