Но сега, след срещата си с Борис, изведнъж разбрах, че не искам да ме гледат със съжаление и недоумение, така както аз гледах него днес. Не исках да ме смятат за куц в главата. И не исках да търпят и да се отнасят със снизхождение към разплутото ми тяло само защото то бе увенчано от глава, натъпкана догоре с чар и талант. Никога по-рано не ме бяха спохождали подобни мисли.
Решението бе взето — още утре щях да поискам консултация със спортен лекар, който да ми назначи допустимата доза физическо натоварване. А днес щях да отида и да огледам прехвалената им фитнесзала. След като бездруго седях тук, значи трябваше да се възползвам от нея.
И още нещо: стига вече съм се правил на затворник! До този момент сутрешната закуска, обядът, следобедната закуска и вечерята ми се носеха в стаята. От утре щях да започна да се храня в столовата, в противен случай ме застрашаваше перспективата окончателно да изгубя навика си да общувам с непознати хора.
Глава 4
„Ако не можеш да промениш ситуацията, промени отношението си към нея. Ако не можеш да възстановиш мястото си в заобикалящия те свят, създай си го отново. Кого — го? Света ли? Това е невъзможно. Той е такъв, какъвто си е. И единственото, което човек може да създаде отново, е собственото си място. Той има възможност да формира и да укрепи само него.“
Тази мисъл ми се струваше много конструктивна, а тя се роди в главата ми към края на първата седмица от моите интензивни занимания, посветени на възстановяването на тленното ми тяло. През тази седмица аз още веднъж препрочетох двете си книги — „Времето на дизайна“ и „Триъгълният метър“ — и не открих нищо ново за себе си, освен това, че са написани доста сносно и се четат с нарастващ интерес. Успях също така да стигна до едно според мен твърде смислено съображение: за да напиша „Триъгълният метър“, е трябвало да събера материал, а това означаваше, че както винаги, за три-четири месеца съм се потопил в автентичната среда. Търсил съм фирма за недвижими имоти, която би се съгласила да ми задели един ъгъл в офиса си и да търпи присъствието ми и безкрайните ми глупави въпроси. Естествено и дума не можеше да става за това, че там съм си намерил приятели — не беше в моя стил. Но съм общувал с тези хора, при това — всекидневно, и ако някакво събитие наистина ме е извадило от релсите, те би трябвало да забележат промяната в настроението ми. Вярно, успях да се порадвам на тази идея, но за твърде кратко време — не повече от пет минути, тъй като бързо съобразих, че би трябвало да съм седял във фирмата през пролетта на миналата година, а през лятото и есента вече съм пишел книгата, понеже съм се канел да я предам в издателството през януари, а обещанието, което съм дал на дъщеря си, можеше да датира именно от есента, т.е. след като вече съм прекратил контактите си с търговците на недвижими имоти. Ала дори и в рухналата надежда винаги пониква ново зрънце: добре, през януари съм предал книгата, а какво е станало по-нататък? Да не би да съм седял без работа? Това не беше характерно за мен. Вероятно съм се захванал с нещо друго, може би вече съм издирвал място за следващото си потапяне и тъкмо там трябваше да потърся сведения за поведението си и за душевното си състояние.
От друга страна, обещал съм на майка си да напиша книга за Верочка, а за тази цел нямах нужда от никакво потапяне, защото и без това знаех всичко за живота на сестра си. Но дали бях започнал да пиша книгата или не? Ако се съдеше по думите на мама, засега цялата работа се изчерпваше само с моите обещания, в противен случай тя щеше да сложи на масата като коз бележките ми и предварителните ми записки. Тогава какво съм правил цели три месеца, след като съм завършил „Триъгълният метър“? Клатил съм си краката, така ли? Беше малко вероятно. Единствено Муся можеше да ми отговори, но тя бе заета с канадския безумец, а аз не можех да проявя чак такава наглост, че да ѝ се обадя и да настоявам да ми обърне внимание. Защото това не бе разговор за две минути, а тя непрекъснато бе ангажирана с госта си — превеждаше му симултанно. Нищо, щях да почакам още малко, безумецът щеше да отпътува за своята родина и Муся щеше да разполага с достатъчно време за един неприпрян и пространен диалог с мен.