Ала с всеки изминал ден стремежът ми да възстановя паметта си, а следователно — и обкръжаващия ме свят, ставаше все по-слаб и отстъпваше пред забележителната идея да създам наново своето място в този свят. И защо трябваше да се притеснявам за това дали съм развалил отношенията си с един или друг човек? Не биваше да се тревожа по този повод, защото бе много по-лесно да забравя за въпросния човек и да престана да общувам с него. Да се направя, че в живота ми изобщо не е имало такъв човек. Или — тъкмо обратното — да избия от главата си подозренията по въпроса дали не съм обидил някого и да се държа така, сякаш нищо не се е случило. Та нали щом аз не помнех за собствената си свинска постъпка, какво основание можеше да има някой друг да ми се обижда заради нея?
В този подход нямаше кой знае колко логика и аз ясно осъзнавах това, но на нивото на емоциите си усещах силната съблазън да ѝ се поддам. Интересно — как би реагирала майка ми, ако ѝ кажех: „Не помня за обещанието си да напиша книга за сестра си и затова няма да я напиша. Не мога да изпълнявам обещания, за които не си спомням и за които не отговарям.“ В сегашното ми състояние думите не помня бяха синоним на това не се е случвало. Вероятно в отговор щях да чуя, че Верочка никога не би се държала по този начин и защо Господ прибира при себе си най-достойните, а всевъзможните безотговорни нищожества продължават да тъпчат земята. В този контекст под всевъзможни безотговорни нищожества щях да се подразбирам естествено аз. А в апотеоз на всичко това можеше да се превърне фразата, която вече бях имал сгода да чуя: „И защо умря тя, а не ти?! Ако беше Верочка, непременно щеше да намери начин да увековечи твоята памет и да успокои майка си.“ Вярно, мама не бе в най-блестящото си душевно състояние, когато изрече тези думи, но от това на мен не ми стана по-леко, защото ги чух и ги запомних, те заседнаха дълбоко в душата ми и непрекъснато ме глождеха и пулсираха като забираща рана. Общо взето, моята Олга Андреевна бе деликатен човек, но не по душа, а благодарение на разума си и на това, че знаеше как е прието да се държи човек сред приличните хора. Ала ако някой или нещо я изкараше от състоянието ѝ на душевно равновесие, тя често си позволяваше такива неща, че ако не ѝ бях син, щях да ѝ тресна вратата и завинаги да прекратя контактите си с нея.
Въпреки всичко, колкото повече време минаваше от момента, в който толкова непредпазливо бях излязъл късно вечерта в парка на болницата, толкова по-нереални ми се струваха звуците от изстрела. Изстрелът беше единственото нещо, което на нивото на здравия разум не ми позволяваше да махна с ръка на своята амнезия. Трябваше да си спомня всичко или да го възстановя по изкуствен път, за да разбера кому съм могъл да напакостя или да попреча и кой се опитва да ме убие. Но ако извадех несполучливото покушение от рамките на разсъжденията, нищо не ми пречеше да плюя на коварната памет и на тези нещастни две години — които всъщност се оказаха не чак дотам катастрофално дълъг срок, та да си струва толкова да се напрягам и ожесточено да се браня заради тях. Щом не помнех, значи не помнех — да вървят по дяволите! Щях да продължа да живея. И най-вероятно — щях да живея по друг начин. Че какво лошо има в това? А преживяванията на един човек, в чиято глава тайнствените биохимични процеси са разтворили като сярна киселина почти две години от живота му, представляват чудесен материал за следващата ми книга. И потапянето в автентичната среда беше налице в пълен обем, оставаше само да спретна интригата.
През първите два дни от заниманията ми във фитнесзалата за мен буквално се бяха лепнали трима лекари: спортният доктор, терапевтът и Голото кученце Ема. Мереха ми кръвното на всеки десет минути и ми правеха още някакви манипулации, за да установят какво натоварване могат да ми разрешат. В крайна сметка и тримата си отдъхнаха с облекчение, наредиха ми да запомня една цифра — сто и десет! — и ме оставиха на мира. Аз трябваше да следя показателите на мониторите на тренажорите и при честота на пулса над сто и десет тутакси да намаля натоварването или да направя почивка. За останалото не се предвиждаха никакви ограничения и след като изпробвах всички уреди, спрях избора си на колелото, бягащата пътечка, гладиатора и басейна. Вероятно бях надарен с излишък от въображение, тъй като заниманията на тренажорите ми помагаха и психологически: непрекъснато си представях как тръгвам с колелото, заминавам, изнизвам се, изчезвам от онзи момент и от онова място, на което чух изстрела. А самият изстрел сякаш се разтваряше в мъгла, ставаше размит, губеше очертания и се превръщаше в сън, в бълнуване, в плод на въображението…