— Съгласен съм с вас, съвършено прав сте. — Не ми се удаде да се справя с емоциите си и макар да се постарах в гласа ми да прозвучи повече разкаяние, лукавството ми явно избиваше. А Павел Петрович, който не беше глупак, веднага забеляза това и тутакси реагира:
— Не лъжете, млади момко. Ако бяхте съгласен с мен, щяхте да се опитате да си направите извод от току-що преподадения ви урок и да контролирате речта си, а вие отново допуснахте грешка и пак изхабихте излишни думи. „Съгласен съм с вас“ е предостатъчно, втората част от фразата ви беше напълно излишна.
Той слезе по стълбичките във водата, като продължаваше да ми чете лекция за икономичното и уважително отношение към думите, и ние бавно заплувахме един до друг. Към края на първата ми тренировка по плуване вече знаех, че Павел Петрович страда от болки в гърба, че е в клиниката от два месеца и че за лечението му плаща неговата състоятелна дъщеря, която е някаква бизнесдама. От този ден нататък часът, който прекарвах в басейна, за мен се превърна в неизчерпаем източник на развлечения. Павел Петрович неспирно говореше, а аз слушах, наслаждавах се и запомнях, за да можех, след като се върна в стаята си, да запиша неговите най-ярки изказвания.
Вторият човек, който ми стана симпатичен сред обитателите на болницата, беше млада жена на име Елена. Е, първо — беше много красива. Естествено, след като доживях до почти четиридесет и шест години, започнах да разбирам, че понятието за красота е твърде, ама твърде относително и че някои са готови да платят милиони, за да притежават Клаудия Шифър, а други могат да минат покрай нея и дори да не се обърнат, затова когато казвам, че някоя жена е красива, имам предвид единствено това, че тя притежава несъмнена външна привлекателност лично за мен и само в моите очи. Макар че вкусът ми, както твърдяха свидетели, бе доста специфичен: като човек с художествено виждане аз бях в състояние да оценя изящните форми на крехката блондинка или огнената грация на гъвкавата брюнетка, но като мъж винаги ме привличаха представителките на онзи тип дами, които наричах за себе си славянско-селски, снажни широкобедри жени с малки гърди, със стройни и силни крака, с меки черти на лицето и с тъмноруси или кестеняви коси. И по възможност — с леко наднормено тегло, та да не се чувствам огромен и дебел до тях. Един от моите познати веднъж се пошегува, че имам силно развит инстинкт на самец за самовъзпроизводство, защото при жените широките бедра гарантирали лесно раждане без рискове за бебето, а малките гърди по принцип давали повече мляко от едрите. Не знаех — може би той имаше право, някак си не се бях замислял по въпроса защо ми харесва точно този женски тип. Впрочем към него спадат и двете ми съпруги — и първата, и втората, а също и повечето от онези, с които бях завързвал интимни връзки.
Елена беше тиха и някак потисната. За разлика от Павел Петрович, който ме възприемаше просто като някакъв си Андрей, станал жертва на автомобилна катастрофа, тя веднага позна в мен писателя Корин и от време на време улавях върху себе си погледите ѝ, в които явно прозираше обожание и възхищение. Но в разговорите ни тя не си позволяваше нищо подобно, просто още през първия ден попита дали мога да ѝ дам автограф и ми донесе за подпис всичките ми книги. Всичките до една! Каза, че съм любимият ѝ писател и когато постъпвала в болницата, взела със себе си любимите си романи. Естествено — бях трогнат до дъното на душата си и се постарах да намеря топли и нетрадиционни думи за всеки от автографите си.
С Елена беше лесно да се общува, тя с някакъв невероятен усет сякаш отгатваше темите, които аз с удоволствие обсъждах, и темите, които ми бяха приятни. Освен това, за разлика от всички останали, тя не се дразнеше от безкрайните поучения на Павел Петрович и като че ли не по-малко от мен се наслаждаваше на разговорите с него. Елена се появи в басейна преди три дни и в момента ние тримата вече бяхме създали един малък колектив, който не само плуваше заедно, но и се разхождаше в парка и сядаше на една маса в столовата. Непрекъснато ме глождеше намерението да попитам Елена от какво е болна, но нещо ме възпираше, а и самата тя си мълчеше по този въпрос. Но съдейки по това, че лежи в същото отделение, в което съм и аз, т.е. в неврологията, можех да направя някои предположения, особено ако вземех под внимание нейното поведение. Тя като че ли бе някак плаха и наплашена. Например в басейна никога не идваше първа при мен, а чакаше аз да я забележа и да я поздравя. Не проявяваше инициатива за разходките, а просто се съгласяваше с моите предложения или с тези на Павел Петрович. И дори когато общителният и приказлив Павел Петрович, който постоянно имаше нужда от слушатели, започна да ме уговаря тримата с Елена да се настаним на една маса в столовата, тя запази мълчание, като по никакъв начин не издаде желанията си, тъй че аз така и не успях окончателно да разбера дали тя иска да се срещаме по три пъти на ден по време на храненето, дали не иска или това ѝ е напълно безразлично.