Наричах наум двамата моят букет, тъй като Павел Петрович ми напомняше за изсъхнал трънлив магарешки бодил, а Елена ми приличаше на мимоза, защото беше толкова нежна и плаха, че бе готова да повехне и при най-лекото невнимателно докосване. В този ден, когато се появих до басейна след заниманията си на тренажорите, половината от моя букет вече киснеше във водата. Половината, защото забелязах само Елена, която се бе завряла в ъгъла на басейна и бавно се придвижваше, крачейки по дъното. Храбрият блюстител на чистотата на речта никакъв не се виждаше.
Метнах кърпата и хавлиения си халат на пластмасовия шезлонг, свалих джапанките си, гмурнах се във водата и доплувах до Мимозата, като през това време си мислех какво ли би могло да се случи в живота на една млада жена, след като — независимо от разкошното си тяло и привлекателното си лице — създава впечатление за хилаво, жалко и прекършено цвете.
— При Павел Петрович дойдоха дъщеря му и мъжът ѝ и той помоли да ви предам, че днес няма да ни прави компания — обясни Елена в отговор на моя въпрос.
— Надявам се, това не означава, че ние с вас ще нарушим режима си. — У мен веднага се пробуди мъжкарят. — Ще обядваме заедно, а в четири часа ще идем да се разходим двамата.
Ако тя не беше мимоза, а поне метличина, нямаше да се сдържа да не пусна една непристойна шегичка и да вмъкна между обяда и разходката: „а следобед ще си почиваме заедно“. Но такива шеги бяха невъзможни с мимозата, защото, току-виж, всичките ѝ пухкави тичинки окапали от ужас. Ние мило разговаряхме помежду си, Елена ме разпитваше за европейските градове, до които често бях пътувал, и за азиатските, които също бях имал възможност да посетя. И дори се смя, когато ѝ разказах за Китай и за обществените тоалетни там, в които нямаше тоалетни чинии и чиито врати не се затваряха, за необяснимия за европееца маниер да влизат без покана в хотелската ти стая и за други неща, които ме бяха учудили и забавлявали по време на пътуването ми из провинциите Куенмин и Юннан. Но ѝ бях благодарен, че тя не разказваше нищо за себе си, за личния си и за семейния си живот, защото щях да бъда принуден да изслушам всичко това, а после едва ли бих намерил приличен повод, с който да се измъкна от въпросите на аналогична тема, отправени към мен. Изобщо нямах никакви намерения да обсъждам амнезията си нито с Павел Петрович, нито с Елена, нито с когото и да било друг чужд човек.
След като приключихме с плуването, ние се отправихме към изхода на басейна. Оставих Елена да мине по стълбичките пред мен и погледах отдолу нейните издигащи се над водата красиво оформени рамене, които ми напомниха за описанието на Елен Безухова, силния ѝ гръб, пищната ѝ закръглена задница и мускулестите ѝ крака. При други обстоятелства бих видял такава жена в образа на породиста кобила. Я виж ти, не бях обърнал внимание колко хубав бански костюм има! И формите, по които беше прилепнала мократа му тъкан, пробуждаха във въображението ми съвършено недвусмислени фантазии. Но… Тя прекрачи и последното стъпало, стъпи на ръба на басейна, обърна се с лице към мен и аз отново видях пред себе си крехката мимоза, която бе готова да погине дори само от едно грубо докосване. И всичките ми фантазии мигом увехнаха.
Прибрахме се по стаите си, за да се преоблечем, и се срещнахме за обяд. Елена дойде в столовата, облечена с пуловер в изумително хубав лилав цвят, който изобщо не ѝ отиваше, но сам по себе си беше направо прекрасен. Може би не бях обективен в преценката си, защото просто обичах този цвят.
— Имате много хубав пуловер — отбелязах в желанието си да бъда любезен.
Тя дълго мълча и ме гледа в очите, сякаш бях казал нещо идиотско или пък толкова дълбокомислено, че бяха необходими специални старания, за да бъде разбрано.
— Не ми отива, знам — най-сетне отговори тихо Елена. — Но въпреки това го нося, защото цветът много ми харесва.