Потресаващо единомислие! А да не би пък да е екстрасенс? Точно така — екстрасенс е. Или телепат. С две думи — може да чете мисли. И затова отношенията ѝ с хората не вървят, поради което има заболявания на нервна почва. Ето защо се чувствам толкова добре, когато общувам с нея, ето защо тя не повдига теми, които не ми са приятни или не ми са интересни. Сега вече всичко ми стана ясно, разбрах защо се лекува тук и защо не разказва за себе си. Браво, Андрей, браво, Корин, все пак ти светна, сам се сети, познавачо на човешките души, любимецо на публиката! Умник си ти!
Но не биваше да правя прибързани изводи, трябваше още веднъж да проверя нещата.
— А вие знаете ли какво е характерно за хората, които харесват лилавия цвят?
— Зная — кимна тя. — Те търсят взаимно разбирателство, доверие и нежност. Но аз и не крия, че искам това. И вие го искате, нали?
Я виж ти каква била! Да не би да бях ѝ казал, че този цвят ми харесва? Казах ѝ, че ми харесва пуловерът ѝ, а за цвета му и дума не съм отварял. Но тя беше права, тази Мимоза с потрепващи тичинки, аз наистина исках да имам до себе си човек, който може да ме разбира и с когото да мога да споделям. И не само в този конкретен момент, а изобщо. Винаги съм искал това, през целия си живот. Избрах самотата и кариерата на писател, но имаше моменти, в които този мой избор не само не ме радваше, а направо ме ужасяваше. И когато разговарях с психолозите, докато работех над книгата си за спасителите, те ми разказаха за цветовия тест на Люшер и за това какво разкрива той. Именно тогава разбрах откъде се е взела тази моя голяма любов към сивия и към лилавия цвят.
— Това пък откъде ви хрумна? — фалшиво се учудих аз. — Защо решихте, че не ми достига нежност или взаимно разбирателство? Че аз, за разлика от вас, не нося лилави дрехи.
— Вие носите сиви — топло се усмихна Елена. — А лилавите ви харесват. Чували ли сте за теста на Люшер?
Господи, какво става тук?! Само да си помисля за нещо — и тя веднага го улавя, сякаш си говоря сам на глас. Да не би пък наистина да е телепат? Ама че веселба ще настане! Ще ми се наложи да прекратя контактите си с нея, иначе ще се чувствам разголен пред очите на всички.
— Чувал съм. — Постарах се да бъда сдържан, да не казвам нищо излишно и още по-малко — да го мисля. Щеше да е добре, ако по някакъв по-деликатен начин сменях темата. — Вие навярно сте психолог?
— Нищо подобно. Не ви ли се струва, чу супата е малко лютива?
— Струва ми се — съгласих се с готовност. Тя сама смени темата — и слава богу! Интересно — дали това е нейно вътрешно решение, или е подслушала моето желание!
Рибената чорба наистина беше приготвена по всички правила, с подправки и маслини. Но аз не обичах лютиви храни. Въпреки това тя бързо се ориентира и насочи разговора към по-безопасна за мен тема! Над кулинарните тънкости можех да разсъждавам спокойно и без особен самоконтрол. Благодаря ти, чувствителна Мимозо! Или все пак — госпожо телепат?
До края на обяда ние делово обсъждахме цялото местно меню, но когато стигнахме до десерта във вид на печени ябълки със сладко, почувствах, че не искам да ходя на разходка с Елена без Павел Петрович. Отново ме обзе страх. В компанията на Магарешкия бодил разговорът се водеше някак неопределено, тъй като започваше с поредния му монолог по повод на излишните думи, казани от мен или от Мимозата, и по-нататък продължаваше по същия коловоз, стъпвайки върху анализите на класически текстове, които бяха добре известни и на Павел Петрович, и на мен. Впрочем Сухия трън задължително се явяваше на разходките, въоръжен с томче от някой известен писател, който биваше подложен на унищожителна критика. В мислите си аз благодарях на съдбата, че старчето или не ме бе познало, или изобщо не бе чувало за такъв автор като Андрей Корин, а Елена деликатно си мълчеше по този въпрос. Можех да си представя какво би ме направил дядото! Каквото е направил Господ с костенурката.
Но днес Магарешкия бодил нямаше да бъде с нас на разходка. И беше трудно да се каже отсега за какво щяхме да си говорим с Елена. Ами ако тя наистина може да чете мисли? Дали пък няма да е по-добре да не рискувам?
— Андрей, нали няма да ми се разсърдите, ако не дойда с вас на разходка? — изромоля гласът ѝ. — Боли ме главата, искам да поспя следобед.
Аз с облекчение си отдъхнах, но и много се изплаших. Не, такива неща не се случваха току-така, това просто не можеше да бъде.
Вървях към стаята си колкото зарадван, толкова и озадачен. Но време и възможност да се поровя в ситуацията и да анализирам всичко, което бе казала и направила през няколкото дни от нашето познанство тази странна, изплашена жена, не ми бяха предоставени. Защото когато отворих вратата, открих вътре на дивана жена си Лина.