Затова пък сега знам, че семейството ми не се е разпаднало, а напротив — станало е по-силно и по-здраво. Ако се направеха изводи за състоянието на нещата около мен през последните две години, които в момента се мотаеха дявол знае къде из кьошетата на черепната ми кутия, можеха да бъдат констатирани несъмнени позитивни постижения. Бях оправил отношенията с дъщеря си от първия ми брак. Тя дори бе преценила, че е възможно да ме посвети в личните си дела, чиито подробности искаше да скрие от майка си. Бях завършил една книга и бях написал изцяло следващата, тя, както и останалите, вървеше добре на пазара и засега нито един критик не бе направил заключението, че известният прозаик Корин е към края на силите си, че се е изчерпал и изписал. Ако се съдеше по оставените от Муся документи, с които се запознах, през тези две години още пет държави бяха купили правата за превод на моите книги и по този начин броят на езиците, на които се издаваха романите ми, бе достигал тридесет и седем. Парите от тези договори вече бяха пристигнали в сметката ми. Най-много ме радваше фактът, че сред въпросните пет държави отново бяха и Съединените щати.
Преди около две години американско издателство беше купило за проба правата на една моя книга, резултатите от продажбата ѝ бяха повече от удовлетворителни, местните вестници се бяха отзовали с няколко положителни рецензии, наричайки ме руския Артър Хейли, и ето че сега бяха направили предложение да купят правата на всичките ми книги. Това беше много добре, защото, първо, да пробиеш на американския пазар от друга държава, а още повече — от Източна Европа, и то не експериментално — с една книга, а с цяла серия, бе трудна задача и затова никой не успяваше; и, второ, американските издатели плащаха големи пари, тъй като пазарът беше огромен, а населението — многобройно, което означаваше, че могат да се продават неизмеримо повече книги, отколкото в Швеция или в Норвегия например. А колкото повече книги се продават, толкова по-високи стават моите доходи. Тоест и по тази точка имах само плюсове.
И накрая — в семейството ми всичко беше наред. Синът ми растеше и възмъжаваше, жена ми ме обичаше и съдейки по всичко — нямах проблеми с потенцията си. Всъщност аз никога не ги бях имал. И слава богу, че през тези две години не се бяха появили.
Изобщо животът беше прекрасен и удивителен. Тъй че защо ли пък да не плюех на тази моя амнезия? Тя не искаше да яде и да пие, не изпразваше джоба ми и не ми пречеше да живея. Имах си амнезия и какво толкова — да е жива и здрава!
Ала през нощта физиологичните впечатления, останали след срещата ми с Лина, леко помръкнаха и еуфорията, в която бях изпаднал привечер, се смени с дълбок скептицизъм. В главата ми отново започнаха да се въртят въпроси, на които нямах разумен отговор. Защо се бях съгласил да напиша книга за сестра си? Защо не бях дал пари на Светка? Имаше и трети фактор — изстрелът, но той можеше да бъде изведен от логическата конструкция като неустановен и следователно — като недоказан факт. Ала първите две обстоятелства можеха да се смятат за доказани и много ми се искаше да разбера какво ми е въздействало до такава степен, че съм започнал да се държа по нехарактерен за мен начин. Именно нехарактерен, защото аз категорично отказвах да напиша книга за Вера, това не ми беше интересно — не съм мемоарист, пречеха ми реалните факти, които в никакъв случай не биваше да се изкривяват, а моята фантазия се нуждаеше от свобода. Но майка ми настояваше да възпроизведа точно събитията, защото искаше да създам книга-паметник. Моите постъпки ми се струваха нехарактерни още и заради това, че се стараех да не нарушавам дадените от мен обещания и да ги изпълнявам — дори когато те влизат в разрез с интересите ми. И също по причината, че никога в живота си не бях ламтял за пари, не ги броях, не ги стисках и щедро ги раздавах — както назаем, така и като безкористна и безвъзмездна помощ.
Такъв силен вътрешен прелом не можеше да бъде свързан с някакви творчески несполуки и това еднозначно произтичаше от съдържанието на оставената ми от Муся Беловцева синя папка. Той нямаше нищо общо и с лични (разбирай интимно-сексуални) драми, тъй като през цялата последна година не бях мърдал на крачка от Лина, бях я гледал с влюбени очи и при всеки удобен случай се бях усъвършенствал на сексуална почва. Тоест не бяха ме зарязали нито жена ми, нито поредната ми любовница, пък и самият аз бях твърде далеч от импотентността. Тогава какво се бе случило? Какво?
Ала моят сегашен скептицизъм покълваше на явно неблагодатна почва. През нощта вчерашната ми физическа отпуснатост прерасна в умствена и крехките, едва наболи кълнове на мислите, които ме стряскаха, веднага повяхваха, недочакали поливане и торене. С други думи аз се чувствах бодър и пълен със сили непукист. Не исках да мисля за неприятни неща. И това ми се удаваше.