Появих се на закуска, обладан от добро настроение, и дори неодобрителният поглед на Магарешкия бодил Петрович не можа да секне оптимистичния ми порив. Очевидно бях направил нещо не както трябва, защото Мимозичката също седеше край масата тъжна и не вдигаше очи към мен. В какво ли толкова се бях провинил?
— Андрей, Леночка каза, че вчера не сте ходили на разходка и не сте вечеряли. Мога ли да полюбопитствам какво е предизвикало това?
— Можете — охотно се впуснах в обяснения аз. — Леночка се отказа от разходката, защото я болеше глава. А на мен ми е скучно да се разхождам сам, затова и аз не излязох. Следобеда си полегнах, задрямах и проспах вечерята. А защо това буди такова недоволство у вас?
Старчето вдигна глава и ме заля с вълна от презрение:
— Мислех си, че мога да ви оставя за един ден, защото сте големи хора и сами разбирате какво е добро и какво — лошо. Ала очевидно съм се излъгал. Поверих ви Леночка с надеждата, че вие, Андрей, ще се проявите като истински джентълмен и няма да я оставите сама, няма да пропуснете разходката, която е толкова необходима и за двама ви, и няма да останете без вечеря. Но какво научавам днес? Не стига, че и двамата не сте се разхождали, ами не сте и яли. Как да разбирам това? Искате да ме превърнете в бавачка, която денонощно да ходи след вас по петите ви и да ви следи да не нарушавате режима, така ли?
О, боже мой, пак се започваше! Не, имах чувството, че той направо може да ме довърши със своята менторска последователност. Нашият Трънливкин, също както и майка ми, се смяташе за единствения блюстител на истината за това как трябва да се живее. Ала аз горещо обичах своята Олга Андреевна и затова ѝ прощавах много неща. Но изобщо не бях длъжен да търпя този изсъхнал Бодливец. Що не вземеше да си… а?
Независимо от всичко, настроението ми продължаваше да бъде прекрасно и аз не се поддадох на моментния си порив да се държа грубиянски, а подхванах дискусия:
— Павел Петрович, повтарям ви: Елена сама се отказа от разходката, а пък защо на това отгоре не е и вечеряла — питайте нея, не мен. Леночка, защо не сте вечеряли? — строго попитах аз и събрах вежди. — Я отговорете веднага.
Тя седеше, забила поглед в чинията с омлета, без да вдига глава.
— Вероятно по същата причина, поради която и вие, Андрей, не сте отишли на разходка — отговори вместо нея Павел Петрович. — А вие не сте отишли на разходка, защото ви е било скучно да се разхождате сам. И Леночка също е дошла в столовата, видяла е, че ви няма, и не е изпитала желание да вечеря сама. Да-да, със сигурност зная, че е станало точно така. Още вчера вечерта ми съобщиха как вие, скъпа моя, сте поседели петнадесетина минути край масата, без да се докоснете до нищо, и сте си отишли, като сте оставили чиниите пълни. Срамота, приятели мои! Вие се вдетинявате. Само малките деца искат да правят всичко в нечия компания и скучаят, когато са сами. А вие сте големи хора и трябва да се грижите за себе си и да бъдете отговорни към здравето си.
Елена продължаваше да мълчи и бавно да движи ножа и вилицата, но кой знае защо, от това количеството на омлета в чинията ѝ не намаляваше. Интересно — дали се канеше да мълчи през цялото време така, отстъпвайки ми правото да се оправдавам вместо нея? Аз имах уважителна причина да отсъствам от вечеря, защото при мен беше дошла жена ми, която не бях виждал цял месец. Тъй че защо трябваше да слушам упреците на Таралеж Бодливкин за това, че Леночка не била ходила на разходка и не била вечеряла? Нека да си се оневинява сама.
И въпреки всичко, вместо да приведа тази мислена тирада във вербална форма и ясно да заявя своето отношение към случващото се и към самия Трънливко Магарешки Бодилкин, аз, както винаги, взех да се споразумявам:
— Сигурно сте прав, Павел Петрович, ние наистина се вдетиняваме, но това е свързано с обстоятелството, че все пак се намираме в клиника, макар и от санаториумен тип. А какво представлява клиниката? Същото, каквото са пионерският лагер или затворът. И там, и тук има посветени хора, които се разпореждат кога и какво да ядеш, кога и колко да спиш, къде да се разхождаш, какви таблетки да пиеш и изобщо какво ти е позволено и какво — забранено. И в такава обстановка, без да искаш, навиците ти да вземаш решения и да бъдеш самостоятелен човек се атрофират. Така че не съдете мен и Лена толкова строго! А, на свой ред, ние ви обещаваме да се поправим. Как мислите, Елена, можем ли да обещаем, че в бъдеще ще се държим, както трябва?