Дядото доволно се усмихна и започна делово да маже с краве масло едно бухнало бяло хлебче. А Елена продължи да тъне в мълчание, сякаш напълно бе изгубила способността си да говори. Странна жена беше тя…
Глава 5
Най-сетне! Канадският безумец освободи моята Муся и тя вече беше на мое разположение, за което му бях благодарен. Днес сутринта тя ми се обади по телефона и с уморен глас ми съобщи, че ще дойде следобед. И тогава щях да имам възможност да ѝ задам всички въпроси, които ме интересуваха.
Вярно, вече се бях опитал да ги задам на Лина, надявайки се тайно, че щом като отново сме станали страстни любовници, може би се бяхме превърнали и в близки приятели. Но сметката ми излезе крива, Лина не знаеше нищо кой знае колко тайно за моите писателски дейности, не знаеше включително и това над какво съм работил или съм имал намерение да работя, след като съм завършил „Триъгълният метър“. Ако кажех това на някого, щях да стана за смях: как беше възможно жената на писателя да не знае каква книга пише мъжът ѝ! Не можеше да бъде! Не беше за вярване! Може и да не беше за вярване, но да се живее по този начин беше напълно възможно. Жената на писателя по цял ден, включително и в почивните дни, се занимаваше със своя доходоносен бизнес, от който мъжът ѝ нищо не разбираше и в който не си пъхаше носа. През същите тези дни мъжът ходеше замислен, обаждаше се на някого по телефона, дращеше нещо в тефтера си и пишеше разни неща на компютъра си. На всичко отгоре жена му не знаеше къде точно ходи и на кого точно се обажда, защото по това време беше на работа и се прибираше доста късно вечер. Нещо повече — мъжът ѝ имаше прекрасния навик постоянно да се усамотява на вилата си и да твори далеч от всекидневните грижи и ежеминутните контакти с близки и познати. На въпроса на жена му — „Какво става?“ — мъжът ѝ отговаряше разтегливо, че днес много добре е поработил или пък, напротив, че изобщо не му се е работило и главата му е била съвсем задръстена. През онези кратки часове, които с Лина прекарвахме заедно, успявахме да поговорим само за сина ни, за родителите ни и за общите ни познати или — демонстрирайки щастливо семейство — да отидем някъде тримата, например на гости при майка ми или на театър, или на ресторант. А тези часове се съкращаваха още повече и от обстоятелството, че Лина трябваше да се посвещава и на заниманията си в домакинството, които, общо взето, не предразполагаха към задушевни разговори. Много пъти ѝ бях предлагал да си вземем прислужница, но тази конструктивна идея предизвикваше у жена ми единствено гримаса на погнуса.
— Дори не мога да допусна мисълта, че в апартамента ми ще влезе чужд човек и ще пипа съдовете ми, бельото ми и храната ми. За нищо на света! Чудесно се справям и сама.
Дума да няма — тя наистина се справяше чудесно, макар че майка ми от време на време ѝ намираше някакви кусури, но на една свекърва това ѝ е работата. А пък на мен всичко ми беше по мярка — и храната, и степента на чистотата на пода, и начинът, по който бяха изгладени ризите ми. И нямах нужда от излишни приказки.
Тъй че на въпроса ми с какво се бях занимавал от края на януари до края на април Лина отговори:
— Казваше, че искаш да се пробваш с някакъв криминален сюжет. Аз се изненадах, защото никога не си писал кримки и те изобщо не бяха по вкуса ти, тъй като твоята сила са битово производствените романи.
— А аз какво ти отговорих? С какво обясних желанието си?
— Каза, че това няма да е кримка, че ще го напишеш така, както си писал винаги, но в центъра му ще има нещо криминално. И каза още, че Муся е подкрепила желанието ти, тъй като тя уж смятала, че ще бъде съвсем своевременно да издадеш такава книга.
Охо, докъде бяха стигнали нещата! Муся ме бе подкрепила! Добре де, щях да изясня подробностите със самата Муся, само че от какъв, извинете, зор бях посегнал към криминалната тематика? Последната кримка в живота си бях прочел на дванадесет години, когато преживявах увлечението си по Конан Дойл. Вярно, по-късно, когато на мода излезе Жапризо, прочетох и два негови романа, които ми се сториха излишно претрупани с пренапрегната шизофрения. И това беше всичко, повече не се бях връщал към криминалния жанр. Тогава откъде се беше взел този мой интерес?
Е, нищо, Муся щеше да дойде и всичко да ми разкаже, оставаше да почакам само още няколко часа. А дотогава щяхме да се заемем с оздравителните процедури във фитнесзалата, а сетне да се прехвърлим към завързалите се в басейна запознанства, които не бяха лишени от приятни моменти. А едновременно с това щяхме да си помечтаем за едно хубаво нещо: след няколко дни щях да навърша… пу, да му се не види, без малко да си помисля четиридесет и пет, а всъщност бяха четиридесет и шест години! Точно така си беше — в края на май деветдесет и девета година навърших четиридесет и четири и трябваше да броя следващия си рожден ден за четиридесет и пета годишнина. Само че през двехилядната година аз вече бях навършил четиридесет и пет, но това бе останало извън съзнанието ми. Интересно — как ли съм отпразнувал този свой рожден ден? В ресторант или може би съм поканил гостите си за два дни в някоя почивна станция, както беше модерно сега? Или пък изобщо не съм го празнувал, защото съм бил в творческа треска и съм седял на вилата, без да мърдам оттам? Или по това време съм бил в чужбина, давал съм интервюта и съм се срещал с читатели? Кой знае защо, този въпрос възникна у мен едва сега, иначе щях да го задам на мама и на Лина и отдавна щях да съм получил отговор. Разбира се, можех да взема телефона, да набера номерата им и да попитам моите дами, но беше някак нелепо да им досаждам с толкова странен въпрос, прекъсвайки напрегнатия делник на един хирург, който извършва прегледи, или на един ръководител на фирма, който е затънал в преговори. Добре де, Муся щеше да ми разкаже и това, когато дойдеше довечера. Разбира се, тя вероятно не е била сред моите гости, защото нямахме такъв тип отношения, но ако съм организирал нещо като банкет или пътуване извън града, то с това несъмнено се е занимавала тя. Че кой друг? В никакъв случай не съм бил аз — това е сигурно. Пък и нямаше кой друг да го направи. Муся щеше да надникне в своя прочут бележник и всичко, ама всичко щеше да ми разкаже. Моят литературен агент си има едно такова бележниче под названието органайзер, което изобщо не е малко, а с пълноценния формат на книга и с по една страница за всеки ден от годината, а тези страници са изписани от горе до долу със ситния ѝ почерк. Муся винаги и всичко записва, включително и всевъзможни незначителни неща, затова никога нищо не забравя и не пропуска. Тя е много организирана женица.