Как ли да постъпя на рождения си ден тази година? Какво да направя, че да се срещна само с най-близките си — мама, Лина, Женя и Муся, но в същото време и да не се лиша от удоволствието да получа поздравления и подаръци? Да, понякога се срамувам от тази съвсем детинска обич, която изпитвам към собствения си празник, но нямам намерение да започна да се правя на уморен от живота естет и да обяснявам на всички, че не обичам рождения си ден. Обичам го. И не се плаша от нарастващите с всяка изминала година цифри, които обозначават моята възраст. Обичам да получавам и поздравления. И подаръци. И това не е меркантилно чувство (имам достатъчно пари, за да си купя всичко, което поискам), а именно детинско, защото с таен трепет очаквам изненадата. И въпреки че на мен — мъжа не в първа младост — най-често ми подаряват цветя и скъпи питиета, това ме радва и стопля моята възторжено цинична душа на остаряло момче. И дори загубата на паметта ми, която всели у мен страха от външния свят и от контакти с познатите ми хора, няма да ме накара да забравя за най-приятния ден в годината.
Удоволствието от мисълта за рождения ми ден в съчетание с радостното очакване на Муся, чийто разказ трябваше веднага и изцяло да запълни зейналата в паметта ми празнота, ме хвърли в нещо подобно на еуфория. Тя не ми позволяваше да се съсредоточа в надвишаващото обичайните норми мърморене от страна на Магарешки бодил Петрович, нито в прекомерната в някаква степен потиснатост на нашата нежна Мимоза — Елена. Разбира се, не можех да не забележа, че днес настроението и на двамата ми събеседници е, меко казано, гадно, но не изпитвах ни най-малко желание нито да ги разпитвам за причините, нито да се опитвам да разсея мрачното състояние на духа им. Не ми пукаше! Изобщо не ми пукаше за нищо, включително и за тях. Възлагах твърде много надежди на днешното посещение на Муся и всичко останало вече нямаше никакво значение.
Муся се появи по-рано, отколкото очаквах. Отслабнала, бледичка, но весела, с блестящи очи и потръпващи в готовност да се усмихнат пухкави устни.
— Край, Корин, свърших със стрелбата по канадската цел! — тържествено заяви тя и по котешки уютно се настани във фотьойла. — Сега ще съм твоя, докато имаш нужда от мен. Ще пратя всички по дяволите и ще се занимавам само с твоите неща.
Аз деликатно се усъмних в необходимостта от чак толкова големи жертви, но Муся решително пресече опитите ми да ѝ изразя благодарността си: