— Корин, ти си моят автор номер едно. И освен това си особен и изобщо не приличаш на всичките ми останали подопечни. Ако аз не се занимавам с твоите работи, кой ще го стори? Жена ти е заета с бизнеса си, синът ти още е твърде малък, майка ти е доста далеч от съвременните изисквания за делова активност, приятели нямаш, секретарка — също. А самият ти не можеш да вършиш всичко това. В този смисъл ти си наистина уникален, защото останалите ми автори си уреждат нещата сами и в случай че се разделя с тях, няма да пропаднат без мен, а просто ще почнат да печелят по-малко, но за тях животът няма да спре. А ти ще пропаднеш без мен. Съгласен ли си?
Естествено че бях съгласен. И тутакси засипах Муся с въпросите си, надявайки се, че нейните подробни отговори най-сетне ще събудят моите изпаднали в кома спомени. Но надеждите ми отново не се оправдаха и аз нищо не си спомних. За сметка на това обаче научих много нови и твърде любопитни неща за себе си.
Първо се изясни, че си бях останал същият нерез, въпреки новия нюанс в отношенията с жена ми. Миналата година, във Франкфурт, където с Муся бяхме ходили на панаира на книгата, съм се запознал с една прелестна жена и съм завързал страстна връзка с нея, която сме поддържали и до ден-днешен с телефонни разговори и по време на нейното двукратно пребиваване в Москва по работа, свързана с фирмата, в чието немско представителство тя работела. Биваше си ме, няма що! Общо взето, това мое поведение не ме краси, ако се съди от гледна точка на обществения морал, но, от друга страна, за мен то е нормален начин на живот и аз никога не съм се измъчвал от въпроса дали е правилно или прилично един мъж да спи с еднакво удоволствие с две жени и да обича всяка посвоему. Не знам дали беше прилично, но в това, че е правилно и нормално не съм се усъмнявал нито веднъж, откакто навърших двадесет и пет години.
Второ, моето финансово състояние си беше съвсем наред, през зимата не съм имал големи непредвидени харчове и Муся нямаше никаква представа защо не съм дал на дъщеря си парите, които съм ѝ обещал. Не съм обсъждал проблемите на Светка със своя литературен агент, макар че веднъж съм я попитал дали няма познати в средите на музикални продуценти. Уж съм искал да направя някаква справка. Вероятно за новия възлюбен на Светка — Гарик. Опитвал съм се да изясня каква е неговата репутация в шоубизнеса, познава ли го някой и как оценява степента на таланта му и перспективността на грандиозните проекти на моята дъщеря. Но за това можех само да гадая, защото Муся не знаеше абсолютно нищо и не разполагаше с познати в тези среди, макар че тя — с присъщата ѝ изпълнителност и чувство за дълг — се заела да намери хората, от които съм имал нужда. Но аз съм ѝ отговорил нещо в смисъл че няма нужда да се напряга излишно и че това не било чак толкова важно. Просто ако тя имала такива познати, аз съм щял да си поговоря с тях, но щом няма, значи няма — и толкова.
Трето, започнал съм да пиша книга за това, че в нашето Министерство на вътрешните работи са се окопали крадци, корумпирани типове, сподвижници на разни негодници и откровени бандити. И наистина — тук Лина не грешеше — съм се канел да сътворя един характерен за моя стил производствен роман за делниците на служителите в министерството. Повод за това станала моя среща с някакъв човек, който ме потърсил заради сполетяло го нещастие. Действително много хора се опитваха да влязат в контакт с мен, молейки ме за помощ, включително и за съдействието ми при уреждане на разни техни проблеми. Според представите на тези хора писателят, особено ако е популярен, е човек, който отваря с крак вратите на всички кабинети и е достатъчно само да се появи там с документи в ръка, да каже, че някой е бил незаслужено обиден — и в същия миг всички се хвърлят с главата напред да изясняват случая, да търсят правдата и задължително решават нещата в полза на просителя. Може по време на съветската власт да е било точно така, но сега не беше. Колкото и известен писател да бях, понякога някой можеше да ми се притече на помощ и лично за мен да свърши някаква работа по-бързо или без да чакам ред, но нищо повече. Ала чиновническото милосърдие изобщо не се разпростираше и върху хората, от чието име бих помолил за нещо. Затова моето застъпничество бе напълно безсмислено. Освен това къде бе гаранцията, че търсенето на правдата — тоест на законното и справедливо решение на даден въпрос — няма да се обърне във вреда за самия просител? Такива гаранции нямаше, тъй като просителят бе сигурен в правотата на своите претенции, ала законът би могъл да бъде на съвсем друго мнение и в крайна сметка като нищо можеше да се окаже, че намесата ми е довела до нежелани резултати. А за виновник в такъв развой щяха да изкарат мен. Имах ли нужда от това?