Ала все пак някои просители успяваха да пробият през мощната преграда от решителни откази и търпеливи обяснения на Муся. И това не ставаше по нейна вина, а просто по някакъв неизвестен за мен начин те научаваха домашния ми телефон или дори адреса ми и настойчиво звъняха или ме причакваха край къщи. Та по такъв път успял да пробие и този просител. Във всеки случай аз съм разказал на Муся, че той дошъл при мен вкъщи. Бил уважаван човек, професор, доктор на някакви точни науки — или технически, или физико-математически. Внук му — момче на шестнадесет години — загинал. Намерили го обесен в гората и след набързо проведеното дознание милицията стигнала до извода, че момчето се е самоубило и че няма основание да се повдигне наказателно дело. Според мнението на съсипания от мъка дядо аутопсията била извършена повърхностно или пък ако е направена както трябва, значи резултатите от нея са били фалшифицирани. Момчето било обесено с нечий чужд колан, а собственият му така си и стоял, закопчан на дънките му. Близките му се опитали да насочат вниманието към този детайл, но без резултат. Нещо повече — няколко месеца преди това в същия град бил намерен обесен още един юноша, и също — с чужд колан. Отново било направено заключение, че е самоубийство. Дядото на загиналото момче изобщо не допускал мисълта, че внукът му може да посегне на живота си, защото бил жизнерадостен и уравновесен младеж, близките му не забелязвали никакви промени в настроенията или в поведението му. Освен това дядо му, като истински научен работник, преровил планина от литература за пубертетните самоубийства и стигнал до извода, че ако едно дете на такава възраст поиска да се раздели с живота чрез самообесване, то в деветдесет и девет процента от случаите би го направило вкъщи. А не в гората. И дядото виждал причината за толкова безхаберното и бездушно отношение на милицията към собствените ѝ задължения в нежеланието ѝ да си губи времето в разкриване на тежки престъпления. Това време било необходимо на нашите доблестни милиционери за съвсем други неща, като например да изнудват за подкупи местните предприемачи и търговци или да ходят на посочени от бандитите адреси и под прикритието на униформата и служебните си карти да организират разчиствания на сметки, включително и с прилагане на физическа сила. Що се отнасяло до прокурора, който равнодушно наблюдавал това беззаконие, неговата позиция се обяснявала с факта, че бил силно зависим от благоразположението на милиционерите, които веднъж го пипнали с подкуп направо на местопрестъплението. И всички тези хора щели да си мълчат по взаимно споразумение дотогава, докато той — дядото — не ги хванел за гушите. С други думи щели по собствена преценка да решават кое е престъпление и кое — не е и по какъв факт да работят, а какъв да потулят.
Муся добави, че тази история ми се сторила малко нещо… Общо взето, не съм бил сигурен, че нещата са се случили точно по този начин и че зад всичко това са стояли именно такива мотиви. Ала Муся разсеяла съмненията ми, като ми обяснила, че аз съм се откъснал от живота, че живея в кула от слонова кост, тъй като съм прехвърлил на околните решаването на всички организационни и битови проблеми от моето съществуване, и просто нямам представа за това какъв бардак, какво безобразие и какво беззаконие цари днес в правозащитните структури. А когато съм подхвърлил, че може би си струва да се опитам да напиша нещо по тези проблеми, Муся горещо ме подкрепила, като, от своя страна, изказала редица напълно разумни аргументи, които днес отново ми повтори. Моите последни книги — за дизайнерите и за брокерите на недвижими имоти — разказваха за живота на младите нови руснаци и съответно бяха интересни най-вече именно на тази социално-биологична прослойка. Хората, които вече бяха прехвърлили петдесетте, не се вълнуваха особено от моите герои с техните бизнеспроблеми, фючърсни сделки, консолтинги и лизинги. Време било да напиша някаква книга, обърната към проблемите на по-старото поколение, за да завоювам и тази част от читателската аудитория. А в днешно време по-възрастното поколение било твърде обезпокоено тъкмо от проблемите на беззаконието и произвола. Защото тези хора, за разлика от младите, много добре си спомняли времената, когато званието милиционер звучало гордо, да работиш в милицията било престижно и се смятало, че тя ги пази. Освен това, на фона на моята демонстративна аполитичност, нямало да е зле поне по някакъв начин да се изкажа критично по повод съществуващите нрави, та у читателите да не възникне чувството, че съм се оял и понеже получавам високи хонорари, живея в пълно разбирателство и съгласие със същия този свят, в който има толкова мизерстващи, гладни, безработни, разорени и несправедливо оскърбени. Аз, според мнението на натрупалата богат опит Муся, твърде дълго съм експлоатирал жанра на производствено-битовата тематика и вече било настъпило времето да пусна в творчеството си свежа струя, за да не бъда еднообразен и да не омръзна на читателите.