Вярвах на Муся, защото тя наистина имаше и огромен опит, и фантастичен усет. А и дълбоко в душата си не можех да не призная, че е права. Впрочем — както винаги. Моята Пухкава котарана никога не грешеше, при всички случаи поне в годините, през които работеше за мен.
И така, след като съм взел принципното решение, че щом завърша „Триъгълният метър“, ще се заема с романа за безобразията, които стават в Министерството на вътрешните работи, аз съм започнал полека-лека да събирам материал. Не целенасочено, за да не отвличам вниманието си от книгата за брокерите на недвижими имоти, а само от време на време, използвайки за целта всеки сгоден случай. Например, когато съм пътувал до Франкфурт или до Париж, пътьом съм се отбивал и в други градове в Германия или във Франция и съм се срещал с хора, които са били в състояние да ми разкажат любопитни неща. Откъде съм научавал за тези хора? Оказа се, че сред моите безбройни познати имало и някои чиновници от Министерството на вътрешните работи и един от тях, чиято душа неизлечимо страдала по изгубената безупречна репутация на неговото любимо ведомство, се нагърбил да сподели с мен онова, което сам знаел, и да намери сигурни източници на информация за всичко останало, което не знаел или не можел да твърди с пълна увереност. Между другото моята нова любима от Франкфурт била точно сред онези хора, които трябвало да ми помогнат да установим контакт с някакъв човек, който пък живеел в Кьолн. И докато Муся трамбовала из огромните павилиони на панаира на книгата, изпълнявайки поръчките на руските издатели и на отделните автори, аз съм успял не само да дам всички планирани интервюта и да се включа в мероприятията на панаира, но и да отскоча до Кьолн. Ама че чевръст съм бил…
С Муся си говорихме до късно вечерта и аз дори пропуснах вечерята, за да не прекъсвам разговора. Добре че хладилникът в стаята ми се оказа претъпкан с плодовете и деликатесите, които бяха донесли мама и Лина. Муся ме увери, че ще се заеме с моето ранено автомобилче, което до ден-днешен кукуваше само до сградата на талдомската милиция, а още утре щеше да намери време да се отбие у нас, да прехвърли на дискета от компютъра ми всичките мои бележки за новия ми роман, а също така да ми донесе и лаптопа, за да мога да прегледам въпросните материали. Колкото до наближаващия ми рожден ден, то според нея най-оптималният вариант беше да оставя нещата такива, каквито са си. В смисъл че онези, на които им се приискаше да ме поздравят, можеха да оставят цветята и подаръците или в дома ми, или в офиса при Муся, а след това тя щеше да ми донесе всичко накуп.
Накрая, след известно колебание, аз все пак ѝ зададох въпроса, който продължаваше дразнещо да човърка съзнанието ми:
— Случайно не знаеш ли какво би могло да ме изкара от релсите до такава степен, че да се поддам на уговорките на майка ми да напиша книга за сестра си?
Муся ме погледна учудено и недоверчиво:
— Наистина ли си се съгласил? Че ти толкова упорито не искаше да правиш това и много пъти си ми го казвал…
— Там е цялата работа — въздъхнах огорчено. — Не исках, не исках, а ето че съм се предал. Де да знаех заради какво! Може да съм бил разстроен от нещо, да съм бил потиснат или, напротив, да съм бил много радостен и да съм изпаднал във възторжено настроение. А? Не знаеш ли?
— Кога е станало това? — Муся леко се намръщи, отвори отново органайзера си и се приготви да го разлисти.
— Не мога да ти кажа със сигурност, но съдейки по всичко, трябва да е било през февруари или март. Тоест след като съм завършил „Триъгълният метър“.
Муся зашумоля със страниците, плъзна поглед по редовете, осеяни с гъсто изписани ситни букви, и поклати глава:
— Няма нищо такова… През февруари си дал пет интервюта за вестници, още две за списания, имал си две участия по телевизията и три по радиото. През март е било по-спокойно, дал си само четири интервюта за пресата, имал си един запис за телевизията и доколкото си спомням, никой не те бе ядосал или разстроил, нито пък е имало някакви скандали. Ходихме и на панаира на книгата в Лайпциг, там ти направи две срещи с читатели — всичко мина много спокойно и прилично. Между другото в Лайпциг дойде твоята дама от Франкфурт, за да се видите. Ти беше много доволен. Не е имало и лоши рецензии за книгите ти. Не, външно не намирам нищо, което би могло да те изкара от кожата. Но, Андрей — Муся затвори органайзера, свали очилата си и грижливо ги прибра в скъпата кожена калъфка с емблемата на Версаче, — аз не мога да бъда авторитетен източник на информация по такива въпроси. Твоят видим живот преминава пред очите ми, но сам си знаеш какво става вътре в теб. Ти не споделяш с мен. Често си в лошо настроение, изпадаш в депресии, но нито веднъж за тези години, през които работим заедно, не си споделил нищо с мен и не си казал причините за едно или друго твое състояние. Ти не обсъждаш такива неща. За бога, разбери ме правилно, не ти го казвам като упрек, само констатирам факта, че ние с теб сме добри познати, делови партньори, но не и приятели. Може би ще е по-добре да поговориш за това с Лина.