— Не искам — разочаровано изтърсих аз.
— Че защо?
— Защото веднага щом Лина научи, че съм се съгласил да напиша книга за Вера, ще ме изяде с парцалите. Лина е нормална жена и на това отгоре се върти в бизнеса. Много добре разбира, че книгата за сестра ми няма и не може да има търговски успех. При това Лина е не само нормална жена, но и нормална снаха. Тя няма да изпадне във възторг от това, че майка ми има по-голямо влияние над мен от жена ми. Едно е, ако ѝ кажа, че сам съм взел това решение. И съвсем друго, ако ми се наложи да ѝ призная, че маман ми е натрапила това решение, а на всичкото отгоре аз и представа си нямам как точно е станало.
— Съчувствам ти. — Муся кимна, но устните ѝ издадоха желание да пусне една презрителна усмивка. — Когато свекървата и снахата не преливат от нежни чувства една към друга, мъжът винаги се оказва по средата. Принуден е да избира коя от двете да обича повече. И ако успее да избере, навлича си гнева на отхвърлената страна. А ако не успее, ще се върти като калайджия, за да угоди и на двете.
— Тоест смяташ, че аз не се държа правилно? — попитах, опитвайки се да вложа сарказъм във въпроса си. — Въртя се като калайджия, за да угодя на всички, така ли?
— Какво говориш, Корин, как бих могла да те съдя? — разсмя се тя. — Ти си такъв, какъвто си, и аз те приемам в този вид. Ако беше друг, ако имаше друг характер и друг манталитет, щеше да пишеш съвсем други книги и изобщо не е ясно дали те щяха да бъдат толкова популярни и толкова харесвани или не. За бога, да не си посмял да се променяш, защото читателите ще изгубят любимия си автор, а аз — основния си източник на финансови средства.
Ако нещо винаги ме бе умилявало у Муся, това беше нейното умение да бъде цинична с такава неподражаема и интелигентна откровеност, че просто нямаше начин да ѝ се разсърдиш. Ами признайте ми, моля ви, на кого бихте позволили да ви каже, че ви обича и цени само защото му давате възможност да печели пари?
Тръгнах да изпратя Муся до портала на парка на болницата, където тя беше оставила колата си. Постоях замислен минута-две, гледайки след стапящия се в мрачината белоснежен автомобил, и се вслушах в себе си. Дали пък да не се поразходя и да направя два-три кръга по алеите? И страхът отново ме връхлетя. Нямаше да се чувствам така, ако до мен бяха Павел Петрович и Елена. Тъкмо бях възстановил душевното си равновесие и се бях убедил, че никой не е стрелял по мен и не се бе опитвал да ме убие. Ами ако пак се случеше нещо? Дори и да не беше наистина, дори и само да ми се стореше, че става нещо подобно, аз отново щях да се притесня и да започна да нервнича и да психясвам. А пък ако съдех по разказа на Муся, имах основания за тревога. Събирал съм материали за престъпления, извършени от служителите на Министерството на вътрешните работи. И какво ли съм насъбрал? Утре Муся щеше да ми донесе лаптопа и много неща щяха да ми се изяснят. А в момента нямаше да рискувам и тихо и мирно щях да поема по ярко осветената пътечка направо към корпуса.
— Лятото пак ще бъде горещо — чу се до мен нечий хриплив глас.
Аз потръпнах и се обърнах. Но насреща ми стоеше не някой друг, а Фомич — местният санитарен техник, който перманентно ходеше подпийнал, но беше старателен и сръчен. Всезнаещият блюстител на икономичната реч Таралеж Петрович ме беше казал, че всъщност второто име на Фомич било съвсем друго (забравих какво точно), а фамилията му била Фомичев и че работел в санаториума от далечни времена и помнел множество именити пенсионери, които лекували тук съсипаното си здраве след дълги години на упорит и напрегнат труд в името на отечеството в апарата на ЦК на партията по цялата страна и в съюзните републики. На вид Фомич беше около седемдесетгодишен, но подозирах, че всъщност е доста по-млад, тъй като постоянната употреба на подгряващи напитки не способства за поддържането на цветуща външност. Беше общителен, но не и досаден, понеже го бяха дресирали в духа на суровите изисквания, предявявани към дисциплината на персонала, който имаше достъп до важните особи. Ако ли на някой бродещ наоколо ексръководител му се приискаше да си поприказва с някого — моля, ние винаги и с удоволствие сме на ваше разположение, а ако ли пък на човека му се щеше да помълчи — както обичате, няма да пречим. Мислех също така, че Фомич бе започнал да си пийва на работното си място едва през последните няколко години, иначе надали щеше да се задържи в санаториума толкова дълго.