Нямах нищо против да си поприказваме, тъй като у мен все още гнездеше неотдавнашният пристъп на страх: щеше да е по-добре да стигна до корпуса в компанията на Фомич, така щях да се чувствам по-спокойно. Разменихме си дежурни фрази за времето и плавно преминахме към политиката, оттам — към икономиката, а пък икономическата тема беше на една крачка от проблемите с акцизите на спиртните напитки и цигарите, на чийто фон веднага възникна въпросът за скъпото пиене, което обаче имаше добро качество, и за евтиното пиене, което всъщност беше менте. Фомич се оказа голям специалист в тази област и аз с любопитство слушах неговата тъжна повест за мъките, причинени от обстоятелството, че в онези павилиончета, до които можеше да стигне пеша, се продаваше дявол знае какво, а пътуването до Москва му създавало трудности. Той не разполагаше със своя кола, до гарата, от която можеше да вземе мотрисата, вървеше автобус, но през почивните дни бе невъзможно да се натъпчеш в него, а в делничните графикът му не беше удобен, защото тогава минаваше по-рядко и докато го изчакаш да дойде, докато идеш до гарата, докато стигнеш до Москва, а пък там докато се дотътриш до някой свестен магазин — защото около тамошната гара се продаваха още по-гадни ментета дори от тези, които ти пробутваха извън града, — а после докато изминеш пътя обратно… Фомич с лекота боравеше с минутите, с интервалите между мотрисите, с километрите и имената на магазините и беше ясно, че за него тази тема е опозната и утъпкана във всички посоки от собствения му опит и от ревматичните му крака. В един момент до такава степен се проникнах със съчувствие към възрастния санитарен техник, че му предложих да поделя с него наличните си запаси от хубави питиета. Фомич започна да отказва от приличие, ловко вмъквайки в благодарственото си дърдорене изрази, като не е удобно и не е прието, но търпеливо ме изчака на пейката пред корпуса, докато се кача до стаята си и му избера няколко бутилки.
— Благодаря ви, Андрей Михалич — прочувствено каза той, гледайки с трепет плътната найлонова торба, в която нежно подрънкваха три бутилки с финландска водка, френски коняк и италианско червено вино. — Господ здраве да ви даде и добра годеница.
— Защо ми е годеница, че аз си имам жена, дори вече втора поред — усмихнах се искрено.
— Ами където е втората, там е и третата — философски отбеляза Фомич. — Не бива да се заричате за такива неща. При вас идват две различни жени, а с третата се разхождате из парка, което значи, че всичко тепърва ви предстои.
Виж ти! Ама че набито око имаше нашият вечно пиян санитарен техник! Двете различни жени вероятно бяха Лена и Муся, а се разхождах с Мимозичката. Това какво означаваше — че той събира информация за всички обитатели на санаториума, така ли? Впрочем в този факт нямаше нищо чудно, защото при предишния режим тук сигурно всички, включително санитарните техници и огнярите, са били сътрудници на КГБ или са работили за КГБ и навикът им бе останал. Този навик, види се, бе здраво вкоренен и дори и алкохолът не можеше да го пребори.
Внезапно ме споходи една абсолютно глупава на второ четене мисъл, но на първо тя ми се стори правилна и перспективна. Ами ако отново ми се случеше такава неприятност като онази, когато по мен май стреляха… или май не стреляха? Фомич беше прекрасен наблюдател и от него винаги можеше да се разбере дали не е видял нещо странно, необичайно, може би непознат човек, чужда кола… Трябваше да се сприятеля с Фомич.
— Скоро имам рожден ден — съобщих му аз, — ще ми донесат много напитки, нали знаете, че на мъжете винаги им подаряват бутилки. А пък на мен не ми трябват чак толкова, защото самият аз не мога да пия, докато съм болен, и само черпя с тях гостите си. Така че някъде след около една седмица с удоволствие отново ще си поделя с вас онова, с което разполагам.