Очите на Фомич мазно проблеснаха, след което ние се разделихме, напълно доволни един от друг.
Въпреки обилната информация, която получих от Муся, аз спах много дълбоко, но за сметка на това веднага след като се събудих, едва не рухнах под тежестта на камарата от всевъзможни съображения и нови въпроси. Кой ли беше човекът от Министерството на вътрешните работи, който ме бе снабдявал с информация? Наистина имах неколцина познати от милиционерското ведомство, но всички те бяха от един калибър — генерали, които се въртяха в средите на журналистическо-писателското братство. Всъщност бях се запознал с тях точно на такъв тип сборища. И май не бях забелязал нито един от тях да се раздира от душевна мъка по повод разпада в милицията и загубата на всичките ѝ възможни позиции и престиж както на територията на общественото мнение, така и на територията на реалните резултати от борбата с престъпността. Генералите бяха сити, охранени, облечени в непосилно скъпи за тях костюми и дори (в особено тържествени случаи) — в смокинги. Да не би сред тях да имаше някой хитър преструванко? Беше напълно възможно. Но кой ли би могъл да е той? Въргалях се в леглото и старателно си припомнях всеки един от тях, опитвайки се да възстановя в паметта си лицата им, жестовете, маниерите, гласовете, думите, а също и длъжностите им. Като че ли никой не подхождаше за тази роля и в същото време всеки от тях можеше да се окаже моят доброволен информатор.
От време на време размислите ми за генералите от милицията се прекъсваха от мисълта за моята любовница от Франкфурт. Как ли изглежда тя? Каква ли е на ръст, каква ли фигура има, какъв ли е цветът на очите и косите ѝ, каква ли е в леглото? И впрочем — как ли се казва? На колко години е, омъжена ли е, има ли деца, с какво се занимава фирмата, в която работи? Кой знае защо, вчера не се сетих да попитам Муся за тези неща, макар че тя, разбира се, знаеше всичко друго, но не и интимните подробности. Но вчера бях толкова шашардисан от разказа ѝ за моята нова книга, че не обърнах внимание на детайлите. Ала ето че днес сутринта детайлите изплуваха. До закуска не оставаше много време и аз се заех бързешком да нахвърля на един лист въпросите, които не биваше да забравя да задам на Муся, щом дойдеше днес. Вярно, тя нямаше да се появи скоро, защото се канеше заранта да иде до Талдом и да се оправи с колата ми и добре че ѝ бях направил генерално пълномощно през есента на деветдесет и осма година, та сега документът бе още валиден. След това тя трябваше да се свърже с Лина и да се разберат кога ще получи достъп до компютъра ми. Естествено аз бях дал ключовете си на Муся, но въпреки това тя не би нахлула в дома ми без знанието на домакинята. Лина беше нормална жена, не страдаше от излишна подозрителност и аз бях двеста процента сигурен, че тя няма да настоява да присъства там и ще разреши на Муся сама да свърши цялата работа, но кой би могъл да предположи каква конска муха може да влезе под опашката на моята съпруга! Защото тя можеше и да реши, че Муся трябва да чака до девет, че и до десет часа вечерта, докато Лина се върне от работа, докато направи вечеря на Женя и го нахрани, докато сама хапне, докато грижливо разтреби всички стаи и кухнята и едва тогава да благоволи да допусне моя литературен агент в апартамента. Наистина досега нямаше такива прецеденти, но тъй като познавах характера на Лина, винаги можех да очаквам нещо подобно. При такова развитие на събитията щеше да ми се наложи да чакам подготвените от мен материали за новата ми книга чак до утре. Отново да чакам, отново да протакам.
Тъй като не исках да оставя нещата на самотек, веднага позвъних вкъщи с надеждата, че жена ми още не е тръгнала за работа.
— Разбира се, нека Муся да дойде, когато поиска, щом има ключове — спокойно отговори Лина, от което веднага заключих, че в апартамента цари идеален ред, никъде няма прашинка, всяка вещ си е на мястото и в дома ни без притеснения могат да бъдат допуснати чужди хора. — Дори е много добре, че ще дойде, защото ще ѝ оставя един пакет с чисто бельо и пирожки за теб, вчера направих страхотни пирожки и толкова съжалявах, че не ми остана време да се отбия при теб. Нали не се сърдиш, че не можах да дойда вчера и че днес също няма да успея?
— Какво говориш! — отзовах се великодушно. — Все пак не съм на смъртно легло, а ти наистина си много заета, разбирам го.
Всъщност дори се зарадвах, че Лина няма да дойде днес. Кой каквото ще да казва, но мъжете са странно организирана материя! Или може би не всички мъже, а само аз? Докато бях сигурен, че съм се върнал при Лина, аз се отнасях към нея като към единствената — на този етап! — жена с целия плам, на който бях способен, и с всичката жажда, която бях в състояние да изпитвам. Но веднага щом научих, че имам, както се оказа, приятелка, моят интерес към жена ми видимо погасна и стремежът ми сладостно да помечтая за някаква непозната, в която — както стана ясно — съм бил влюбен, надделя над желанието да обладавам реалната жена.