Завърших тирадата си точно толкова тихо, колкото я и започнах. Нещо повече — дори май се и усмихвах, докато я произнасях. И затова много се учудих, когато Елена ме погледна с пълни със сълзи очи, внезапно скочи от мястото си и избяга от столовата, като че ли ѝ бях крещял. Въобще не бях крещял. И думите ми изобщо не бяха адресирани към нея.
Явно Павел Петрович не бе очаквал от мен такъв енергичен отпор, защото сигурно беше свикнал всички да се огъват под неговия натиск и да се страхуват да не кажат някоя излишна дума. Във всеки случай той реши да не влиза в открита конфронтация.
— Ето ти сега, Леночка пак се разстрои! — огорчено измърмори той. — На нея, бедничката, и без това ѝ е тежко, а на това отгоре ние с вас я докарваме до сълзи. Лошо стана.
Хареса ми това ние с вас. Макар да не беше ясно кой именно и какво конкретно накара нежната Мимоза да се отдаде на ридания. От една страна, тя май реагира болезнено на последните ми думи, които бяха насочени към Трънливкин, тъй че виновният би трябвало да съм аз. Но, от друга, достатъчно бе да пропусна само една вечеря — а Лина идва при мен четири пъти! — и на закуска Елена се появяваше съвсем свита, някак потисната и нещастна. От което напълно закономерно можеше да се направи изводът, че предишната вечер Магарешкия бодил здравата ѝ бе късал нервите с нравоученията си. А аз прекрасно знаех до каква степен могат да се окажат неуместни и болезнени за възприемане всякакъв вид нравоучения, докато човек се лекува от депресия. Та нали в живота си имах за пример моята сестра Вера, която бе докарана от депресията до самоубийство.
Глава 6
Посветих оставащата до рождения ми ден седмица на проучване и обмисляне на материалите, които Муся беше прехвърлила от компютъра ми вкъщи. Оказваше се, че от февруари до края на април съм поработил доста сериозно. Естествено, доколкото разбирах, основното количество факти съм успял да събера още докато съм дописвал „Триъгълният метър“, но през трите месеца, изминали след като съм предал романа за брокерите на недвижими имоти в издателството, съм нахвърлил фабулата и съм скицирал портретите на основните персонажи. Такъв беше обичайният ми стил на работа: първо измислях скелета на сюжета и основните му линии и обрати, а после в рамките на този сюжет създавах действащите лица с техните характери и биографии. И едва тогава започвах да пиша самия текст. Но преди да стигна дотам, преди да очертая фабулата и характерите, събирах фактологията. И в моя компютър именно същата тази фактология се бе оказала повече от достатъчна, за да представя пред широката общественост една твърде неугледна картина за начина на живот и на действие в нашата родна милиция. Честно казано, косите ми настръхнаха от прочетеното. В него имаше конкретни имена, звания и длъжности, наименования на банки и фирми, парични суми (и то какви!), престъпни групировки с техните лидери, известни политици, които неспирно се мяркаха по телевизионните екрани — всичко това се оказваше преплетено в твърдо кълбо от взаимни връзки, услуги, както поети, така и неизпълнени обещания, сметки, конфликти и саморазправи. Щеше ми се да си спомня дали тези имена и названия бяха истински, или когато съм вкарвал информацията в компютъра, ми е стигнал акълът да ги сменя с измислени. Ако бяха истински, то никак не бях сигурен дали животът ми чинеше и три долара. Вероятно цената му бе по-ниска. Претенциите към тези сведения можеха да идват от две страни едновременно: една група от хора вероятно искаше да ги унищожи, а друга — да ги придобие. И какво да правех сега с всичко това?
Все пак не, не беше възможно да съм се държал като пълен идиот и да съм записал истинските имена и названия в намиращия се в дома ми — в неохраняемия ми апартамент — незащитен по никакъв начин компютър. И изобщо защо се паникьосвах? Бях попаднал в болницата в края на април, Лина се бе върнала от чужбина едва две седмици по-късно и през целите тези две седмици апартаментът ми бе стоял като момиче на витрина — достъпен и самотен. Ако на някого му бяха притрябвали събраните от мен данни, за тези две седмици и дете можеше да ги измъкне. Ала нито мама, нито Лина, нито Муся, която бе ходила у нас да вземе тефтерчето ми с телефонните номера, бяха открили някакви следи от взлом или посещение на чужди хора. Значи няма никаква драма. Всички материали изглеждаха съвсем невинно — като плод на писателска фантазия. Никой нямаше нужда от тях, от мен също никой нямаше нужда и никой не бе притиснат от необходимостта да стреля по мен. Всичко това просто ми се бе сторило вследствие на травмите в главата и общото отслабване на организма ми. Последната подробност, която ме убеди, че нещата стоят точно така, беше фамилията на министъра на вътрешните работи, която фигурираше в моите бележки. Тя очевидно беше измислена, защото — както стана ясно от вестниците, които редовно четях — все пак сегашният министър имаше съвсем друга фамилия.