Що се отнасяше до фабулата, според мен тя бе доста добра, макар че естествено умората си бе казала думата, защото съм се заел с новата книга фактически веднага след завършването на „Триъгълният метър“. Изцеденият ми мозък не е успял да се налее със сили и да се освежи и на сюжета, който съм измислил и който бе доста добре конструиран и последователен, очевидно не му достигаше блясък. Обикновено след като предадях някакъв ръкопис в издателството, аз заминавах на почивка за две-три седмици, после се потапях в събирането на нови факти и до момента, в който започвах да строя фабулата, мозъкът ми отново успяваше да се сдобие с бойна готовност. Но в този случай фактологията е била готова, а аз, кой знае защо, не съм заминал… Всъщност — ясно беше защо. Не обичах да ходя на почивка през зимата, не бях спортист, ските не ме привличаха, а просто да се разхождам, тъпо пристъпяйки от крак на крак, можех и на вилата. И точно там съм седял през февруари, както в един глас ме увериха и мама, и Лина, и Муся.
Впрочем на моя въпрос по повод на това кой от министерските чиновници ми бе снасял информация Муся ми посочи фамилията на един човек — Маслов. Фамилията му не ми говореше нищо, защото сред моите познати от Министерството на вътрешните работи нямаше никакъв Маслов. Явно успял съм да се запозная с него чак след осемнадесети юли деветдесет и девета година, ала кога и къде — вече не можех да си спомня. В това нямаше нищо страшно, тъй като щях да помоля Муся да издири този поборник за ред и сигурност и да уточни всичко, което ме интересуваше.
Е, какво пък — можех да се хващам за работа. Имах нужните условия, тишина, спокойствие, лаптоп, всички материали ми бяха подръка и нямаше никакъв проблем, докато се преструвах на болен, да напиша книгата си. На този етап не исках да се прибирам вкъщи и се боях да се появявам сред хората. Пък и въпросът със Светка и нейния музикален гений не беше решен, а докато не разберях защо не ѝ бях дал пари, щеше да е по-добре да ме смятат за болен. Тук, в клиниката, се чувствах защитен, ала веднага щом седнех в колата и тръгнех из Москва, с мен можеше да се случи какво ли не. По същите съображения беше опасно да живея и сам на вилата. А да живея вкъщи… Да, аз си бях нерез и щях да си умра като нерез. Каквото и да ми говореше Лина за нашата възкръснала от пепелта нежна близост, аз не знаех и не помнех нищо от онова мое чувство за нея, в душата (по-точно — в главата) си оставах такъв, какъвто си бях през юли деветдесет и девета година, и моето отношение към жена ми беше застинало именно в тази точка. Лина беше прекрасна съпруга, изключителна майка и отлична домакиня, аз я ценях, уважавах, бях привързан към нея и не исках да я изгубя. И толкова. Защото след четирите пламенни срещи в клиниката, по време на които Лина порази въображението ми с чисто външните си прояви на предвзети нововъведения в сексуалните ни контакти, аз отново се върнах към предишното си състояние, когато близостта ни се наричаше съпружески дълг и се извършваше по задължение. Може би тогава, през април, аз безумно съм желал Лина и съм се нахвърлял върху нея при всеки удобен случай. Допусках, че това беше напълно възможно. Но не помнех какво е било през април, както не помнех какво е било и през март, февруари, януари и през цялата минала година, не помнех миналогодишното си състояние, а следователно не знаех нищо за него. Помнех и знаех себе си такъв, какъвто бях преди две години. А преди две години, при цялото си добро отношение и уважение към жена си, изобщо не исках да спя с нея, макар че го правех по веднъж на месец-два, за да не я обидя. Тук е мястото да кажа, че този режим напълно пасваше и на Лина или поне не предизвикваше у нея никакво неудоволствие от това положение на нещата или пък сексуален глад. И ако сега се приберях вкъщи, конфликтът на телесните ни потребности щеше да стане неизбежен, защото Лина отново беше възвърнала интереса си към моето тяло, а аз не можех да проявя съпричастност към този интерес.
На това отгоре вече се бяха породили и онези мисли, които не даваха покой на въображението ми… Мислите за жената, която живее във Франкфурт. Муся ми разказа за нея всичко, което знаеше. Казвала се Вероника, била на тридесет и две години, имала тъмноруса коса, сиви очи, а фигурата ѝ била точно такава, каквато харесвах аз. Била омъжена и нямала деца. Телефона ѝ ми дал същият онзи Маслов, а до моето пристигане във Франкфурт за панаира на книгата Вероника, на свой ред, трябвало да издири адреса на някакъв човек, който живеел в Кьолн и разполагал с доста интересна информация за злоупотребите на един от заместниците на министъра на вътрешните работи. С нея сме се срещнали, поговорили сме си по работа, после аз съм я поканил на обяд и още същата вечер нашите електроди заискрили с такава сила, че Вероника дошла заедно с мен в хотела.