— В кой хотел се бяхме настанили? — попитах Муся.
— В същия, както винаги — „Щайгенбергер Франкфуртер Хоф“.
Представих си старинните мебели по дългите коридори, покритите с гоблени стени и старите портрети. Представих си и просторната стая с легло тип кинг-сайз — с кралски размери, и тежките завеси, закриващи огромните прозорци.
— Тя до сутринта ли остана при мен? — зададох поредния си въпрос, подготвяйки се мислено за следващия завой в полета на въображението си.
Муся сви рамене и се усмихна:
— Не си ми докладвал. С теб се разделихме във фоайето на хотела, аз имах среща, а ти се качи в стаята си с нея. После се видяхме на сутринта след закуска. Но ти беше много доволен и дори не се опитваше да скриеш това.
— А за Кьолн с нея ли заминах или сам?
Отново последва усмивка и леко движение на раменете:
— На мен каза, че си заминал сам. Но би могъл и да ме излъжеш.
— Защо? — с недоумение попитах аз. — От къде на къде ще те лъжа, след като не съм скрил, че я водя в стаята си!
— Тя не ми хареса и ти знаеше това. Може би ти е било по-лесно да ми кажеш, че заминаваш сам, отколкото да си признаеш, че ще пътуваш с човек, когото не харесвам. Винаги си постъпвал така, Корин — това е съвсем нормално за твоя стил.
— А защо тя не ти хареса?
— Ами… — Муся малко се поколеба. — Не самата тя, не, тя е страхотно момиче. Но, от една страна, ме стресна фактът, че я познаваше онзи твой Маслов, а, от друга страна, че тя познаваше човек, свързан с някакви криминални дела. Не е възможно да бъдеш доверено лице, което знае много неща, и в същото време да не участваш в някое от тях. Разбираш ли? Това просто не може да бъде. Или на даден човек му доверяват разни неща, защото е в кюпа, или той просто не знае нищо съществено и цялата му уж ценна информация всъщност е въздух под налягане. Корин, ти си моят автор номер едно и аз съм длъжна да те предпазвам, а твоята Вероника ми се стори буре с барут, върху което ти седиш със запалена цигара. Това е.
— Каза ли ми тези свои съображения тогава, във Франкфурт?
— Естествено — бях длъжна да те предпазя.
— А аз какво ти отговорих?
— Както винаги — нищо. Очите ти пламтяха и от цялото ти тяло, с извинение, се вдигаше пара. Ти ме слушаше и приемаше за сведение мнението ми, но не ме чуваше. И продължи да се срещаш с нея, но за пътуването до Кьолн може и да си ме излъгал, това може да се очаква от теб.
Ето значи как стояли нещата! Искаше ми се да задам на Муся още куп въпроси за жената, в която се бях влюбил през октомври миналата година, но след тези нейни думи започнах да изпитвам неудобство. Както и да е, сам щях да науча всичко, когато му дойдеше времето — или паметта ми щеше да се възстанови, или щях да се срещна с Вероника през есента във Франкфурт, където с Муся щяхме да отидем на поредния панаир на книгата. Може би тъкмо тази непозната със сиви очи щеше да се превърне в детонатора, с чиято помощ щеше да се взриви и да рухне стената, която плътно бе преградила от мен цял отрязък от живота ми. Щом научаването на фактите не ми помагаше, може би чувствата щяха да пробудят паметта ми.
Самия си рожден ден посрещнах в добро настроение и със завършена фабула на новия си роман. Вярно, голямото количество систематизирано изложение и — ако се съдеше по наличието на фабулата — добре обмисленият материал свидетелстваха, че през цялата пролет до момента на катастрофата бях работил много усърдно. Тогава защо бях обещал на майка си да напиша книга за Верочка? Можеше да има два отговора, единият донякъде ми вършеше работа, другият — неособено. Отговорът, който ми харесваше, произтичаше от предположението, че маман чисто и просто ме бе излъгала, възползвайки се от факта, че аз тъй или иначе не помня нищо и на този благодатен фон тя можеше да ми внушава каквото си ще. Имам предвид: каквото ѝ се ще. А откакто бяхме погребали Верочка, на нея ѝ се щеше само едно и тя многократно ми бе заявявала това свое желание ту във вид на молба, ту под формата на настояване, преминаващо понякога в директен шантаж със заплахи да посегне на живота си или да стане жертва на тежко нервно-психическо заболяване. И в моя живот не се е случило нищо чак толкова особено, което да ме е накарало да се поддам на уговорките ѝ, така че напразно търсех подводни камъни в близкото си минало — там всичко беше мирно, тихо и спокойно.