Но ако приемех за възможен втория вариант на отговора, имах основания за тревога. Ако майка ми бе казала истината, тогава защо при тази толкова интензивна работа над новия ми роман бях обещал, че тутакси ще се заема с книгата за Верочка? Та аз съм бил съвсем наясно, че не мога да направя това, защото не съм способен да работя над две неща едновременно. Какво, да не би да съм се отказал да пиша книгата за милиционерите? Да не би да съм решил да зарежа започнатото дело, в което вече съм вложил доста труд? Беше напълно вероятно. Но за целта трябваше да имам някакви много сериозни основания. Какви? Да не би да съм се изплашил от нещо? Или да са ме заплашили? И да са настоявали да не пиша този роман? Ако е било така, аз с абсолютна сигурност не бих казал на никого за случката, дори и на Муся. Никога не бих си признал, че съм се изплашил от нещо и че ме е хванало шубето. Просто бих излъгал, че съм се отказал, че това е престанало да ми е интересно, че не усещам в себе си онази сила, която ми е необходима, за да напиша книгата на един дъх. Със сигурност знаех, че една книга се чете по начина, по който е написана. И на един дъх, в захлас се четат само онези книги, които са и създадени по същия начин.
Но предположението, че майчето ми ме е излъгало, ми се струваше по-вярно, понеже, както вече казах, материалите изглеждаха като плод на писателска фантазия и не съдържаха никакви конкретни разобличения. Ех, ти, майчице, ех, ти, Олга Андреевна! Щом не бе успяла да влезе през вратата, тя бе влязла през прозореца и ме бе накарала да направя онова, от което постоянно се измъквах.
У мен дори и за миг не възникваше въпросът какво да направя сега в създалата се ситуация. Разбира се, че нищо нямаше да правя. Нямаше да започна да изяснявам отношенията си с майка си, още повече че не разполагах с никакви конкретни доказателства, които да потвърждават, че тя лъже. Каквото и да ѝ кажех, тя щеше да ми отговори, че това се е случило, но аз просто не го помня, а тя го помни. И разговорът щеше да се изчерпи с този аргумент. Аз нямаше да мога да ѝ докажа правотата си, пък и нямах с какво да опровергая позицията ѝ. Тъй че щях да оставя всичко така, както си беше, да продължа да бъда любящ и послушен (разбира се — в рамките на разумното) син и да си спестя каквито и да било обяснителни разговори. И освен това трябваше да имам предвид, че остава една — макар и минимална, но все пак вероятност — за съществуването на втория вариант, за който дори не ми се искаше да мисля.
Щом не ми се иска, значи няма да мисля. По-добре беше да си мисля за приятни неща, например за това, че посрещах рождения си ден с още едно мъничко постижение, което имаше отношение към физическата ми форма. Страшно обичах тази сладка думичка мъничко С всеки изминал ден кантарът показваше мъничко по-ниско тегло, пулсът ми по време на физкултурните ми тренировки ставаше мъничко по-бавен, скоростта — мъничко по-висока, времето, през което се упражнявах на всеки от тренажорите — мъничко по-дълго. А в резултат мускулите ми станаха забележимо по-силни, от талията и корема ми се смъкнаха нахално пусналите корени два килограма тресящи се мазнини, а изражението на лицето ми стана мъничко по-различно. Отначало не обръщах внимание на този факт, по-точно — дори изобщо не го бях забелязал и едва след сцената в столовата, когато си позволих наглостта да дам отпор на Магарешкия бодил, установих промяната. Никога не се бях държал така, никога не бях разговарял по този начин с хората. Какво ставаше с мен? Без да преставам да се дивя на самия себе си, аз за пореден път се приближих към огледалото в банята, за да се полюбувам на доста поразхлабените ми в кръста дънки, и в този момент забелязах това нещо.
Бидейки закоравял материалист, възпитан в духа на войнстващия атеизъм от времената на развития социализъм, аз бях и си оставах твърдо убеден в това, че изразът на човешките очи не е отражение на състоянието на човешката душа, която изпуска навън някакви нематериални флуиди чрез същите тези очи. Всички тези поетични дивотии ме отвращаваха. Онова, което наричахме изражение на очите, беше всичко на всичко нашето възприятие за даден човек, което се формираше от горната част от лицето му, на която бяха разположени очните ябълки, заобиколени от клепачи и бръчки, които бяха както мимически, така и естествени. Клепачите, бръчките и светлосенките образуваха един вид рисунък, който в нашия натъпкан с набити още от детството ни стереотипи мозък асоциираше с понятията добър, хитър, непреклонен, весел и прочее. С това се изчерпваше всичко и нямаше никакви мистични флуиди. И нещо точно такова микроскопично, почти съвсем незабележимо беше станало и със светлосенките по моето лице. Не знаех какво именно, но след доста суровите думи, които отправих по адрес на Павел Петрович, разбрах, че нещо в мен се е променило. Засега — съвсем мъничко. Интересно — какво ли ще стане по-нататък? Дали промените в мен ще свършат дотук, или това е само началото на един бурен и необратим процес?