Казват, че човешките ембриони възприемат емоциите на майките, докато те ги носят в утробите си, и затова нежеланите деца, от които са искали да се отърват, впоследствие — ако, разбира се, все пак им се удадеше да се родят — не обичат своя рожден ден. Ако се вярва на тази теория, нямаше никакво съмнение, че аз съм желано дете. Едва ли току-така обичах толкова много своя празник!
Както и трябваше да се очаква, първа ме поздрави майка ми, която дотърча още в осем сутринта, за да ме целуне, да ми връчи подаръка и да успее да отиде в клиниката си, където в десет часа започваше приемът ѝ. Веднага след закуска се появиха Лина и Женя, когото въпреки всичко доведоха в чест на рождения ми ден, след като го бяха освободили от часовете в училище. Синът ми ме зарадва с това, че много се бе променил в посока на възмъжаването си (излизаше, че аз две години не съм общувал с него!), но и ме огорчи със своята неочаквана скованост и като че ли плахост. Работата беше ясна: Лина, в комплект с майка ми, до такава степен бяха промили мозъка на момчето с натякванията си да внимава, защото баща му е загубил паметта си, че хлапето не знаеше как да се държи, какво да говори и какво да направи. Милият ми, доверчив и послушен Женя! Той толкова много бе свикнал да се уповава на авторитета на възрастните, а сега те му бяха внушили, че татко му е болен и физически, и душевно и че в никакъв случай не бива да се вълнува! От друга страна, може би така беше по-добре — нека Женя си мисли, че аз наистина съм тежко болен, иначе ще възникне въпросът защо се въргалям тук, а не живея вкъщи. И ако Лина, мама и Муся прекрасно разбираха аргументите ми и моя страх пред неосъзнатата докрай реалност, то за едно дванадесетгодишно момче на този етап подобни основания не бяха достъпни за осмисляне.
Някъде към обед се обади да ме поздрави Боря Викулов и това беше единственото позвъняване за моя празник. Много странно! На рождения ми ден телефонът обикновено се късаше да звъни и аз едва успявах да вдигам слушалката, а сега… Естествено никой не знаеше нито телефонния ми номер в клиниката, нито новия номер на мобилния ми телефон — беше ми ясно, но въпреки тези напълно обясними причини, ситуацията бе необичайна и потискаше душата ми с абсолютно неоснователна обида и някакво детинско недоумение. Не, не съм свикнал да празнувам рождения си ден така.
Муся пристигна в осем вечерта, обади ми се от колата и помоли да изляза на портала.
— Извинявай, че идвам толкова късно — лукаво ми се усмихна тя, когато се приближих до нея, — но вината не е моя. Бях готова да дойда още в дванадесет часа, но като се започна едно звънене… Олеле, почакайте, не тръгвайте, ей сега ще ви донесем подарък за нашия любим Андрей Михайлович! Аз чакам. Те носят. И тъкмо отворя вратата да изляза — и отново звънят: А как бих могъл да поздравя Андрей Михайлович и да му предам подаръка? А не можете ли да ме изчакате двадесетина минути, ей сега ще ви го донеса в офиса? Аз отново чакам. И така — до края на работния ден. Приемай стоката си, Корин — и пет пъти да се връщам, пак не бих могла да примъкна всичко това сама.
Муся отвори задната врата и багажника. Вълна от омайно сладки миризми се разнесе от купето, защото цялата седалка се оказа покрита с разкошни букети, на пода едно върху друго бяха натрупани кутии, кутийки и пакети, а в багажника се мъдреше кашон с внушителни размери, в който имаше най-различни бутилки — както с обикновени, така и с причудливи форми. Мда, разбира се, че ми беше приятно — по този въпрос няма две мнения, но къде бих могъл да дяна всичко това?
Муся тутакси долови по изражението ми обзелото ме недоумение и се включи в организационния процес.
— Значи, Корин, цветята ще ги сложим във ваната и там те ще изкарат безпроблемно до сутринта, а утре ще ги раздадеш на лекарите и медицинските сестри. Ще сортираш бутилките и която ти харесва, ще си я оставиш за себе си, а пък ако искаш, мога да ги закарам в офиса или да мина да ги оставя у вас. Останалите ще раздадеш на мъжката част от персонала. Сигурно при вас има и мъже лекари, и разни водопроводчици, електротехници, санитарни техници. Съветвам те да запазиш бонбоните, защото ги обичаш и ще имаш с какво да си пиеш чая. Разгледай останалите подаръци и ако прецениш, че нямаш нужда от тях, утре ще ги взема. Ще си ги получиш обратно, когато излезеш от клиниката.