— Все едно.
— Ами ако си избера нещо скъпо?
— Нали ви казах — изберете си каквото искате.
Фомич се оклюма. Беше свикнал да избира между три категории: много лошо, просто лошо и прилично. Но когато му се наложи да направи избор между двадесетина напитки, всяка от които по принцип не можеше да бъде лоша, човекът явно се обърка. Постарах се да му помогна.
— Това са коняци, това са водки и уиски, а в онзи край са вината. Вие какво предпочитате?
Той отново изпадна в размисъл, а после обречено махна с ръка:
— Може ли да си взема от всичко по една бутилка?
— Ама разбира се.
Човекът се справи най-лесно с водките и категорично пренебрегна уискито, но явно всички етикети му бяха познати по един или друг начин. Пък и самите бутилки с водка се оказаха не чак толкова много, тъй като повечето от хората, които ме бяха поздравили, знаеха, че водката не е любимото ми питие, аз не я обичах — предпочитах коняка. С вината нещата станаха по-сложни: отначало Фомич мъчително се опитваше да се ориентира какво вино иска — бяло или червено, френско, немско или италианско, а после започна да се колебае между сухите, полусухите и подсладените сортове, но в крайна сметка и тази задача беше решена. Ала щом стигнахме до коняците, блокира непробиваемо, защото бутилките му бяха непознати, етикетите — чужбински, абе направо пълна катастрофа!
— Ами това? — Той внимателно хвана с два пръста за гърлото една от бутилките.
— За бога, вземете я! — Вече ме обземаше нетърпение, защото наближаваше десет часът и всеки момент щяха да се появят моите гости. Бутилката беше „Хенеси“ — любимият ми коняк.
— Не, друго исках да попитам… Тя няма бандерол. Да не би да е някакъв контрабанден коняк? Може да е менте?
— Какво говорите! — Досмеша ме от това предположение. Беше ми невъзможно да си представя, че някой, който бе решил да ме поздрави за рождения ми ден, би купил първата попаднала му бутилка в крайпътно павилионче. — Ако няма бандерол, значи е купена от международно летище, в магазин за безмитна търговия. Там няма контрабандни стоки и всичко е само с добро качество.
— Ами тогава ще я взема — с явно облекчение въздъхна Фомич. — Интересно е все пак какъв коняк продават по международните летища.
Аз изпратих колебливия пияндюга и едва успях да прибера бутилките в шкафа и да извадя пирожките от хладилника, когато Павел Петрович и Елена се появиха. Те се бяха издокарали, Трънливкин беше със сако и вратовръзка, а Мимозичката не само че бе облякла ярка блузка, но и бе гримирала очите си, което доста освежаваше тъжното ѝ, изпито лице. Вечерта премина изключително приятно, в чест на големия празник Магарешкия бодил скри тръните си и усмихвайки се снизходително, ми позволи да блесна с джентълменски обноски и да ухажвам дамата, което направих с огромно удоволствие, като ту сервирах в чинията ѝ пирожки, ту ѝ доливах чай и непрекъснато ѝ правех комплименти.
В коронен номер от програмата се превърна разглеждането на донесените от Муся подаръци, които аз не бях успял да разопаковам, тъй като се посветих на разговори — първо — с нея, а после и с Фомич. На масата се поставяше една кутия или един пакет и започваше първият тур на отгатването, после, след прочитането на приложената визитка или картичка, следваше втори тур, след свалянето на красивата опаковка — третият и така нататък до пълното изваждане на предмета на бял свят. Условието беше такова: който отгатнеше пръв какво представлява подаръкът, той го и получаваше. Ако никой не можеше да отгатне, подаръкът се смяташе за мой по право. Не се тревожех, че ще се лиша от някоя ценна или необходима за мен вещ, тъй като и без това разполагах с всичко, от което имах нужда, а истински скъпи неща ми подаряваха само моите близки — майка ми и жена ми. Съвсем естествено беше, че щом подаръкът ми стига до мен чрез офиса на литературния ми агент, той почти със сигурност е някакъв сувенир, пък било то и скъп: ваза, пепелник, настолен часовник, писалка, статуетка и прочее мили знаци на внимание. Разиграването на подаръците вървеше весело, при обсъждането на вариантите Павел Таралежкович прояви изключително остроумие в отговорите си, което, честно казано, преди не бях забелязал у него, а Елена Прекрасна се оказа толкова нестандартно мислеща особа, че без да преувеличавам, печелеше всеки трети подарък. И най-поразителното беше, че ако на първи и втори тур старчето отгатваше, че в кутията има статуетка, то на финалния етап нашата дама успяваше по някакъв непонятен начин да познае какво точно изобразява тя.
Разделихме се след дванадесет през нощта. Павел Петровия отнесе със себе си две швейцарски писалки, един керамичен пепелник и настолен часовник, гарниран със зелен камък — минерал, който се нарича серпентин, а Елена с нескрито задоволство прибра в предоставените ѝ от мен найлонови торбички две вазички и девет — просто да полудееш! — кутийки със статуетки, фигурки и куклички, изобразяващи писатели, читатели, Пегаси и един войник от специалните части (подарък от Асоциацията на ветераните от специалните части, която навремето високо оцени книгата ми за спасителите и дори ме награди с подобаващ диплом). Налага ли се да казвам, че накрая поднесох най-разкошните от съчетаните в букети цветя именно на Мимоза Униловна?