След като изпратих гостите си, останах сам. Не, не беше вярно, не бях сам, всъщност бях в приятната компания на прекрасното си настроение и топлите си спомени от още един свой рожден ден. Нищо че не бе преминал, както обикновено, или така, както аз бях свикнал, въпреки всичко беше чудесен. Както и преди, хората ме обичаха и ме помнеха, аз работех над новата си книга, забележимо се бях изфинил, бях се стегнал и налял със сили, у мен се бе зародило мъничко, едва забележимо нещо — някакъв нов живот, и това усещане сладко ме тревожеше и вълнуваше. А паметта ми… Да си гледа работата паметта ми. Както стана ясно, можех да си живея и без нея. Ако се възстановеше, щях да я посрещна с разтворени обятия. Пък ако не се възвърнеше, нямаше да страдам — май вече не я желаех много.
Спах дълбоко и като че ли без да сънувам. Ала рано сутринта се събудих, сякаш някой ме бе стреснал в съня ми: или бях сънувал нещо, или ми се бе счуло, че някой крещи. Крясъкът бе силен, пронизителен и страшен. Отворих очи — наоколо цареше тишина, часовникът показваше шест без десет, кротък ветрец влизаше през отворения прозорец и поклащаше леко пердетата. Спокойно се обърнах на другата страна и сладостно се сгуших в одеялото с твърдото намерение да си доспя.
Осъществих намерението си, но след известно време се събудих вече от други звуци: счу ми се виещият и стържещ по нервите звук на милиционерска сирена. Не бях успял още да си помисля, че подобни слухови халюцинации вероятно се явяват пряко следствие от работата ми над моята книга за милицията, когато през отворения ми прозорец нахлуха гласове. Не разбирах думите, но интонациите ми се сториха изплашени и тревожни. В продължение на няколко минути физическата ми леност отчаяно се бореше с любопитството ми и позорно загуби битката: аз отметнах одеялото, направих две крачки към прозореца и погледнах навън. По алеята от корпуса по посока на къщичката за персонала с бързи крачки вървяха дежурният лекар и две медицински сестри, а след тях, малко по-назад, ситнеше група обитатели на санаториума. Хвърлих поглед към часовника — беше шест и двадесет и пет минути. Значи наистина се е случило нещо и онзи страшен сърцераздирателен вик не ми се бе счул, а бе събудил не само мен, но и много други хора. А след още половин час се бяха изтърсили и стражите на реда.
Какво? Дали и аз да не отида с останалите? Не че ми беше чак толкова интересно какво се е случило там, колкото ми се искаше да погледам работата на милицията на живо, на истинско, а не на кинаджийско ниво. Това щеше да ми свърши работа за книгата. Както бях подразбрал от събраните от мел материали, не разполагах с такъв вид фактология, а тя можеше да се окаже любопитна добавка — онова, което наричах черешката върху тортата. Тесто за тортата имах, но сметаната за черешката не достигаше.
Намъкнах набързо дънките и пуловера си, слязох долу и се отправих по посока на мястото, към което отиде основната група. Точно така си беше — всички се тълпяха пред входа на познатата ми триетажна къщичка, а белите престилки се бяха смесили с милиционерските униформи и цивилните дрехи. Един от прозорците на първия етаж беше широко отворен и предизвикваше повишеното внимание на присъстващите, сред които забелязах Рита — невероятно красива медицинска сестра от моето отделение, която по време на всяко свое дежурство ми хвърляше дяволити погледи, а това — поне така ми се струваше — позволяваше да поискам от нея неофициална информация.
— Ритуля — хванах я внимателно за ръката над лакътя и я дръпнах настрани, — какво е станало?
— Фомич и Миша са се отровили с водка — шепнешком ми съобщи Рита, без да сваля очи от отворения прозорец. — Мъртви са. Представяте ли си, Андрей Михайлович? Тамара дошла рано сутринта, отключила кухнята, за да приготвят закуската, другите готвачи готвели, а носачът никакъв не се виждал, нямало кой да донесе продуктите от хладилника и тя отишла да събуди Мишка, защото си помислила, че се е успал. Хамалинът Миша живей на първия етаж, тя погледнала през прозореца, а там… просто ужас! И тя така се разпищяла, че събуди целия санаториум.