Значи ето каква била работата… На Фомич не му бе досвидяло за коняка, беше донесъл на Миша подаръка си от известния писател, сигурно се бе похвалил, че бутилката е купена от някое международно летище, от безмитен магазин. И как ще ме посъветвате да разбирам всичко това? Или наистина някой от онези, които ме бяха поздравили за рождения ми ден, се бе подлъгал и ми бе купил менте за подарък, или… Да, или в коняка нарочно е сипана отрова. В любимия ми коняк. И сигурно аз щях да пия от него, ако не беше травмата на главата ми и забраната на лекарите. По тази причина нямаше и бандерол — навярно го бяха повредили, когато са наливали или са добавяли отровата в бутилката, затова изобщо го бяха махнали и бяха унищожили всички следи от него. А може би конякът наистина беше купен от някое летище, в такъв случай той със стопроцентна сигурност не можеше да бъде самоделка. А отровата можеше да попадне само по един начин — ако някой я сложи вътре.
Отдалечих се и седнах на пейката. На същата, на която снощи седеше Фомич. Не, повече изобщо нямаше как да се убеждавам, че звукът от изстрела ми се е счул. Време бе да погледна истината в очите и да призная пред себе си, че първо се опитаха да ме застрелят, а после — да ме отровят. С две думи — на някого много му се иска да ме убие. И аз можех да разбера кой е той и защо прави това само в случай че сам възстановя в паметта си всичко забравено. Защото с моята проклета прикритост и склонност да живея в самота нямаше и най-малка надежда някой да ми го разкаже. Никой нищо нямаше да ми разкаже. Знаех го единствено самият аз. Но къде бях аз — онзи Корин, който е живял една година и девет месеца, от юли деветдесет и девета до април две хиляди и първа? Бях там, зад високата каменна стена, която огражда един малък участък с размер от двадесет и един месеца и десет дни. И аз, Корин, който стои от другата страна на стената, не можех да се добера до самия себе си, не можех нито да попитам, нито да получа отговор, тичах около тази висока гладка стена като глупавичко малко кученце и наивно се опитвах да се покатеря по нея до върха ѝ, за да видя какво има там, от другата ѝ страна. Но от това нищо не излизаше.
Какво пък — решението бе взето. И аз незабавно щях да започна да го прилагам в живота.
Глава 7
Наричах го Хипопотамчо. Или — в зависимост от настроението ми — Хипопотамището. Или просто Хипопотама. Не, наистина трудно можеше да се намери на нашата планета човекоподобно същество, което до такава степен да прилича на това животно. Трудно бе да се намери, обаче аз успях. По-точно не аз, а Муся Беловцева, която по принцип е способна да намери каквото и да поискаш, тъй като за нея няма нерешими задачи.
Преди три седмици бях решил да престана да се крия от изводите, които не ми бяха по душа, но пък неумолимо ме връхлитаха от мислите, които не ми бяха по сърце. Някой искаше да ме убие и вече беше време да престана да се правя на тъпак и с глупава усмивка да завирам главата си в пясъка с надеждата, че всичко някак от само себе си ще се разтвори във въздуха и ще се размине. Ако не беше моето великодушно обещание да напоя Фомич на аванта, мъртвият щях да съм аз. А заедно с мен — и още някой, защото все пак не бях алкохолик и не пиех сам дори и любимия си коняк „Хенеси“.
Бях принуден да си спомня добрите съвети на Голото мексиканско кученце Ема — моята лекуваща лекарка, и да се обърна към психоаналитик. Щом не можех да възстановя паметта си със собствени усилия, значи трябваше да се обърна към специалист. Дори и през ум не ми мина да поискам съвет по този въпрос от Ема. Тъй като през всичките години бях свикнал проблемите ми да решава Муся, поръчах на нея да ми намери добър психоаналитик, който освен това да не настоява аз да ходя в кабинета му, а той да ме посещава тук, в санаториума.
Честно казано, след смъртта на Фомич и хамалина Миша аз се колебах около два дни. В характера ми има една такава особеност: бързо вземам решения, но ако се случи да нямам възможност да ги изпълня незабавно, в същия миг, още докато съм разпален и не подлагам ситуацията на старателно обмисляне, то след това настъпва период на съмнения. И тъй като взех решението си рано сутринта на пейката до къщата на обслужващия персонал, а преди появата на Муся изминаха няколко часа, аз успях да изпадна в характерния за мен размисъл.
Естествено прекарах този ден, потънал в разсъждения за отравянето на Фомич с подарения му от мен коняк, и непрекъснато додявах на Муся с настояванията си да си спомни кой точно бе донесъл въпросната бутилка. Но Муся само мигаше объркано, въздишаше тежко и обидено повтаряше, че не може да си спомни. Хората с подаръците се нижели един след друг и моят литературен агент веднага разпределял донесеното на три купчинки: цветята — в пълна с вода кофа, пакетите и пликовете — на дивана, а бутилките — в кашон. Освен това тя на няколко пъти напускала офиса си: изтичала в намиращото се наблизо ресторантче да хапне нещо, излязла някъде за около час, за да се срещне с един автор и да вземе от него коригирания му ръкопис, ходила с колата си до бензиностанцията. В нейно отсъствие с приносителите на подаръци се занимавала секретарката ѝ, която следвала дадената ѝ инструкция да приема стоката и да я разпределя в кофата, на дивана и в кашона. Муся обеща да попита помощничката си, може би тя бе обърнала внимание на бутилката без бандерол.