— А после какво ще стане? — поинтересувах се.
— А после ще работим върху опитите да унищожим тези страхове.
— А после?
— Когато страховете ви изчезнат, психиката ви ще осъзнае, че, образно казано, може да излезе от нелегалност. Тъй като сега тя не ви разрешава да си спомните какво е станало, защото отново ще се разстроите и ще страдате. Но веднага щом се убеди, че повече няма да страдате, понеже за това събитие — извинете за израза — ама хич не ви пука, тя с удоволствие ще върне спомените ви със съвсем малко помощ, може би с някакъв съвсем мъничък тласък. А това означава, че на първия етап от нашите съвместни занимания ние ще улавяме от дълбините на вашата душа страховете, на втория етап ще ги заличаваме и унищожаваме, а на третия — ще подтикваме паметта ви към съживяване. Ясна ли ви е стратегията на лечението?
Какво по-ясно от това, че съвсем не изпаднах във възторг. Кой знае защо, бях сигурен, че изпратеният ми от Муся специалист ще работи само по третия етап, казано на неговия език. С хипноза, внушение, транс и най-различни други психологически методи за стимулиране на паметта. Бях готов за това. Но изобщо нямах намерение да позволявам на чужд човек да се рови в душата ми. Ала път назад нямаше. Можех да се откажа от услугите на Михаил Викторович, но щеше да дойде друг специалист и да ми предложи същото. Просто не съществуваше друг начин и аз вече бях разбрал това, докато Хипопотама ми излагаше с характерната за него обстоятелственост и методичност основите на специалността си и на нашата бъдеща съвместна работа. Ако се откажех напълно от услугите на психоаналитика, нямаше да реша най-важната си задача: да стигна до онези познания, които щяха да ми позволят да изживея живота си спокойно и безопасно. И освен това — да стигна до тях колкото може по-скоро, докато не бяха ликвидирали въпросната безопасност по най-груб и безпардонен начин.
И се захванах. Хипопотама идваше при мен през ден и ние се занимавахме по три-четири часа, а понякога — и повече. В паметта ми изплуваха някакви детски впечатления, обиди, сълзи, кавги и ние подробно обсъждахме и анализирахме всяко от тези преживявания. Стана ми интересно и бях толкова обсебен от разговорите, че през свободното си от сеансите време сам се ровех в собствения си живот в търсене на онова, което според мен също бе достойно за обсъждане. В един момент се улових да мисля, че този Хипопотам с необятния си корем и провлачен лепкав глас се е превърнал в най-близкия за мен човек. Никога и с никого не бях обсъждал живота си толкова подробно. Никога и с никого не бях изпадал в такава откровеност. Дори и с Боря Викулов, защото Боря винаги беше по-силният, аз бях психологически зависим от него, за мен беше важно да заслужа одобрението му и бях абсолютно сигурен, че точно на Боря за нищо на света не бих разказал от какво съм се изплашил, от какво съм се обидил и от какво съм се разплакал. Освен това Боря доста рано осъзна себе си като силна и независима личност и престана да деликатничи с хората, тъй като смяташе мекотата на характера и тактичността за проява на страхливост, в смисъл че според него да изстрелват чистата истина право в очите се страхуват онези, които не искат да си печелят врагове, а тези, които не се страхуват от враговете, смело казват истината. Не зная — може би беше прав, само че за мен тази чиста истина постоянно се превръщаше в обиди и в тъжни злобни сълзи нощем със завряно във възглавницата лице. С напредването на възрастта постепенно започнах да се отърсвам от гнетящата ме психологическа зависимост от Боря, престанах да изпитвам необходимост от него като от единствения си най-близък приятел и затова с течение на времето нашето общуване се сведе до двадесет-тридесет минути, през които Боря все някак успяваше да не ме засегне с нищо. При по-дълги контакти сривът ставаше неизбежен и аз предвидливо съкращавах разговора, без да дочакам да се стигне до опасната граница. Вярно — така и не завъдих друг близък приятел, подобен така и не споходи живота ми, но за сметка на това изливах целия си неизразходен в празно дърдорене вътрешен потенциал в книгите си и това даваше своите плодове.
А пък Хипопотамчето най-неочаквано се превърна в мой близък приятел, от какъвто всъщност нямах нужда. И най-важното дори беше не в това, че той, за разлика от Боря, при никакви обстоятелства не ме критикуваше, каквито и истории да му разказвах. Важното беше, че той ме слушаше. Слушаше ме внимателно, без да ме прекъсва и без да сваля от мен изпъкналите си добри очи, като само понякога ми задаваше уточняващи въпроси. И у мен се породи необикновено радостно усещане, че наистина съм интересен на някого. Бях сигурен, че ако започнех да разказвам всичко това на майка си, тя щеше да ме изслуша с не по-малко, ако не дори и с по-голямо внимание, но след това непременно щеше да започне да ми обяснява колко не съм бил прав, колко лошо съм постъпил и изобщо какъв козел съм и колко по-добре би било, ако бях направил така и така. Аз бях интересен на майка си не като личност, а като потенциален обект за превъзпитание и подобрение. На Боря щях да съм интересен като явен обект на жлъчна критика и унищожение. На Лина просто щеше да ѝ е скучно да ме слуша, понеже тя — като всяка съпруга — искрено смяташе, че за четиринадесет години съвместен живот познава и кътните ми зъби и че не може да почерпи нищо ново от моите сополиви детски спомени, което да е свързано с личната ми характеристика. А на всички останали — включително на любовниците и приятелите ми — и през ум не би ми минало да разказвам каквото и да било. Първо, защото нямам такъв навик, и, второ, защото има безброй журналисти, които обожават да вземат интервюта не от самите знаменитости, а от техните познати, и да ги разпитват за подробности от живота на звездите. В никакъв случай не исках да се излагам на подобна опасност.