Редовните ми занимания с Хипопотама ме доведоха до значително намаляване на контактите ми с външния свят, включително и с Лина, майка ми и другарите ми по лечение — Магарешкия бодил и Мимозата. Естествено никой от тях не знаеше, че правя сеанси с психоаналитик. Нямаше нужда Павел Петрович и Елена да знаят това и нямаше защо да разпространяват информацията, че Корин има проблеми с главата. На майка си не казах нищо, за да не я плаша, защото тя лесно можеше да изпадне в паника, че аз ще си спомня всичко и лъжата ѝ ще бъде разкрита. Не биваше безпричинно да се тревожи една възрастна жена. А що се отнася до Лина, пред нея премълчах, но по тъкмо обратната причина. Лина открай време си беше умна жена, а отскоро, както ми се струваше, бе започнала да си дава сметка, че не можех да отговоря на любовта ѝ със същите пламенни чувства, тъй като не помнех нито самите чувства от онова време, нито самия себе си като техен носител. Тя започна да идва при мен далеч по-рядко и вече не се опитваше да ме вкара в леглото, а се ограничаваше само с редовни обаждания по телефона. Ако ѝ признаех, че съм се обърнал към специалист, за да възстановя паметта си, това можеше да ѝ всели надежда, нещо повече — тя щеше да започне да предприема всичко необходимо според нея, за да ми помогне в това начинание. С други думи — отново щеше да идва всеки ден и щях да бъда принуден да правя любов с нея и да ѝ казвам разни подобаващи за такива случаи думи. А на мен не ми се искаше. Ама направо дяволски не ми се искаше!
Изпаднах в обичайното си състояние на пълно затваряне в самия себе си, в собствените си мисли и преживявания. Както винаги в такива случаи, започна да ме дразни необходимостта да общувам с когото и да било, не ми се щеше да излизам от черупката си и да се отвличам с празни и излишни за мен разговори. През тези дни ми беше интересен и нужен единствено Хипопотама.
Казах на всички, че съм се задълбал в работа над книгата си. Естествено Муся знаеше за какво става дума, но всички останали приеха това мое оправдание за чиста монета и деликатно ме оставиха на мира.
Действително се опитвах да работя. Само че всичко се получаваше някак странно… В началото с увлечение се занимавах с романа за милиционерите, но колкото повече напредваха заниманията ни с Хипопотама, толкова по-ясно осъзнавах, че не искам да правя това. Исках нещо съвсем друго. За пълно изумление на самия себе си, изведнъж разбрах, че искам да напиша книгата за сестра си. За Верочка. Независимо от това, че тази книга — тук Муся беше напълно права — няма да има никакъв касов успех. Кой знае защо, струваше ми се, че това е нужно на самия мен. Верочка съпътстваше тридесет и пет години от живота ми, тя беше по-малка от мен и бе живяла на белия свят точно толкова. Колкото повече общувах с Хипопотам Викторович, толкова повече и по-често ми се налагаше да говоря за Верочка, да си спомням за нея и да анализираме моето отношение към нея.
В някакъв момент казах на лекаря за изненадващото си желание.
— Мога да разбера това. — Както винаги когато Хипопотама кимаше, кожата на врата му се нагърчи в тлъсти гънки. — Целият живот на сестра ви всъщност е почти целият ваш собствен живот. Очевидно е настъпил моментът, в който у вас е съзряла потребността да се ориентирате в собствения си живот. А може би най-сетне ви се е приискало да разкажете за самия себе си. Но не във вид на мемоари и автобиография, а под формата на разказ за сестра ви. Може би просто сте се уморили от постоянната си затвореност и самота и искате да изкрещите всичко на глас?