— Но защо пък за себе си? — Опитвах се все още да протестирам, макар че думите на Хипопотама болезнено ме жегнаха и внезапно разбрах, че това е истина. — Не за себе си, а за Верочка, за нейния толкова трагичен и неустроен живот.
— Не се самозалъгвайте, Андрей Михайлович — тихо избоботи Хипопотама. — Не за първи ден обсъждаме вашата сестра и аз много добре виждам, че тя не ви е интересна. Да, вие много сте я обичали, тежко сте преживели раздялата ѝ с този живот, винаги ви е било жал за нея, но тя никога не ви е била интересна. На вас са ви интересни собствените ви реакции на събитията в нейния живот, интересно ви е защо в даден момент от живота си сте ѝ се разсърдили, а в друг момент сте я съжалили, пък в трети сте изпитали някакви други емоции. Когато си припомняте живота на Вера Михайловна, вие се ориентирате в самия себе си. Това е добре — много е полезно и за духовното ви израстване, и от чисто практическа гледна точка в светлината на поставените пред нас с днешна дата задачи. Но вие няма да можете да напишете книга за нея. Каквото и да напишете, това ще бъде — на първо и най-важно място — книга за вас самия. Искате ли цялата страна да научи от какво се страхувате и в какво се обвинявате?
Само това не, точно това изобщо не исках! И мълчешком признах цялата правота на Хипопотамчето.
Какво се получи: книга за Верочка не биваше да пиша, а пък изпитвах откровено нежелание да напиша книга за милицията. Пречеше ми страхът. Докато не узнаех какво беше чак толкова опасно в събраните материали, нямаше да успея да надвия парализата, която буквално сковаваше пръстите ми само като отворех капака на лаптопа и се докоснех до клавиатурата.
Въпреки всичко в мен зрееше нещо, някакъв текст тромаво се въртеше в съзнанието ми и пробиваше със ситни кълвежи крехката черупка на отдавна установените ми принципи: никога не започвай да пишеш, докато не си разбрал окончателно какво ще бъде това както по жанр, така и по форма, да не говорим за съдържанието.
И ето че настъпи моментът, когато черупката се разчупи — ако не напълно, то поне от нея се откърти едно голямо парче — и през образувалия се отвор навън се подаде странна част неизвестно от какво…
„В живота земен стигнал до средата, аз озовах се в мрачната гора…“ До средата или до половината! Тези стихове натрапчиво нахлуваха в главата ми, ритмично почукваха в пулсиращото ми от болка чело и все не можех да си спомня каква точно дума бе употребил Данте. Колкото по-навътре навлизах в мрачната усойна гора, толкова по-важно ми се струваше да си спомня дословно целия откъс. Може би просто се страхувах. Толкова дълго вървях из тази тъмна, влажна и шумоляща гора, че ми изглеждаше немислимо да се върна назад, защото навярно краят ѝ бе наблизо, а значи там имаше хора, къщи и пътища. И кой дявол ме беше довлякъл тук? В началото като че ли просто бях потънал в размисли и не обръщах особено внимание накъде и в каква посока се движа, после ми стана любопитно, а след това — страшно. И какво щях да правя сега?
За пръв път влизах в тази гора. Изобщо вече близо две седмици живеех в някакво прекрасно кукленско-приказно курортно селище на брега на едно езеро, където ме изселиха от задимения шумен голям град да лекувам раните си след поредната кървава битка за моето здраве. За моето алчно за пари семейство здравето ми наистина беше безценно, защото без него щях да се превърна в инвалид, неспособен да печели пари и да издържа всички, плащайки не само за насъщните им потребности, но и за капризите им, които понякога биваха прекомерно големи. Но аз безропотно плащах за всичко, тъй като по този прост и стар като света начин си купувах свобода. Свободата от хората, които — ако не бяха моите пари — щяха да започнат да искат от мен внимание, любов, грижи и прочее разходи на душевни ресурси. А аз предпочитах да се отървавам само с финансови разходи. И когато след поредния тежък пристъп на болестта ми лекарите категорично настояха да поживея най-малко половин година далеч от града — сред спокойствие и тишина, да подишам чист въздух и да спя колкото може повече, аз не се впуснах в особени възражения. В този момент не ме притискаше никакъв договор, не бях длъжен след определен срок да представя някому новия си ръкопис и заминах с чисто сърце, жадувайки тайно в душата си да напиша най-сетне онази музика, която исках самият аз, а не тази, която очакваха да съчиня постановчиците на мюзикъли.
В продължение на десетина дни се ограничавах само с кратки разходки покрай брега на езерото, с четене на вестници и обмисляне на сюжета, който щеше да залегне в основата на либретото за моята рокопера. А днес — неизвестно как — се озовах в тази оловносива гора, чиито покрайнини се виждаха от прозореца на моята къща. И бродех из нея с тъпото упорство на отчаяния, изгубил надежда човек. Все някога гората трябваше да свърши, не можеше да се простира до безкрай…