— Какво да се прави! — обречено въздъхнах аз. — Тогава да вървим в селото! Там имате ли нещо като кафене или ресторант? Трябва да си почина, да хапна и да се поизсуша — целият подгизнах във вашата гора.
Момичето мълчешком кимна и стана от разкривения, обрасъл със зеленикав мъх ствол. И пак така мълчешком, без да каже нито дума, тръгна напред, а на мен ми оставаше само послушно да го последвам.
Селото се появи пред очите ми внезапно, като в театър, където за секунда са сменили декорите. Та само преди миг бях заобиколен от сиво-кафяви клони, а краката ми затъваха в черно-кафявите окапали и полуизгнили листа, а ето че вече стъпвах на твърда почва и вървях по посока на изникналите пред мен преливащи неонови табели. Съжалих, че не си бях сложил очилата, но никога не ги вземах, когато ходех на разходка. Само че заради късогледството си сега не можех да прочета отдалеч нито един надпис.
— Ще ми покажеш ли къде е кафенето? — повторих молбата си на моята мълчалива спътница.
— Разбира се — глуховато се отзова тя.
В момента тъкмо минавахме покрай дълга двуетажна къща, когато от прозореца ѝ се разнесе:
— Къде отиваш? Прибирай се вкъщи, скоро ще вечеряме.
— Ей сега ще се върна, мамо — откликна моята изпращачка, без да се обръща.
— Къде отиваш? — настойчиво повтори женският глас.
Погледнах натам, откъдето идваше гласът, и видях красива светлокоса жена, застанала на отворен френски прозорец, започващ от самия под. Инстинктът ми на мига заработи и въпреки умората и главоболието си, аз се спрях.
— Извинете, за бога, но се изгубих в гората и вашата дъщеря любезно ми помогна да се измъкна оттам. А сега я помолих да ми покаже място, където мога да си почина и да се подсуша.
Жената мило се усмихна:
— Доста е далеч. Елате у нас — ще се подсушите и ще си починете. Тъкмо се канех да нахраня децата за вечеря.
Приех предложението с благодарност. И действително — вече нямах сили да ходя някъде далеч, а жената ми хареса… Тя наистина беше красива. И гласът ѝ беше толкова приятен и някак кадифен, но в същото време в него се прокрадваха и звънки нотки. Сякаш звучеше виолончело в дует с алт. Исках непременно да сложа точно такъв дует в новата си опера, която се надявах да напиша по време на почивката си след престоя ми в болницата.
Влязох през гостоприемно разтворената врата. Да, моята нова позната не живееше в разкош. Мебелите бяха стари, макар и старателно почистени, толкова старателно, че дори на места боята беше паднала. Избелелите тапети свенливо бяха замаскирани с множество репродукции, поставени в евтини рамчици. Забелязах и няколко картини, които бяха оригинални и според мен — съвсем нелоши. И нито една снимка.
— Казвам се Ана. — Домакинята ми протегна ръка. — А вие можете да не се представяте, познах ви. Впрочем снощи по телевизията показваха последния ви мюзикъл — „Падналият ангел“.
Аз докоснах пръстите ѝ и неволно потръпнах: бяха ледени и някак безжизнени. Сякаш сред буйството на рояла и струнните инструменти чух протяжния звук на тръба.
— И хареса ли ви моят „Ангел“? — изтърсих първото, което ми хрумна, за да скрия смущението си, макар че обикновено никога не задавах такъв въпрос. Какъв смисъл имаше да питам? Дори човек да не харесваше моята музика, от любезност щеше да започне да пее дитирамби.
— Музиката много ми хареса, но всичко останало е под всякаква критика — отвърна Ана със спокойна усмивка. — Елате с мен, ще ви покажа къде е банята и ще ви дам чиста кърпа и топъл халат.
Интересно — какво друго можеше да не ѝ хареса, след като нямаше претенции към музиката? В мюзикъла най-важното беше музиката, а също и вокалът, но по тази линия, доколкото знаех, всичко беше наред, във всеки случай — поне в постановката, която направиха за телевизията. Бях на няколко от репетициите и гласовете, които чух, ми се сториха повече от подходящи, освен ако преди записа не са сменили изпълнителите. В такъв случай какво не ѝ беше харесало?
Мислите ми се точеха точно толкова вяло и бавно, колкото и немного топлата вода от овехтелия душ. Да, очевидно нямаше да успея да се стопля в тази баня — нямаше нито налягане, нито истински топла струя.
Старателно се разтърках с отдавна протритата, била някога хавлиена кърпа, увих се с халата, окачих в банята влажните си дрехи и се върнах в стаята, която, както ми се стори, изпълняваше ролята на гостна. Ана я нямаше, а дъщеря ѝ — момичето в слънчевожълтия пуловер — седеше в ъгъла на пода в абсолютно същата поза, в която го видях в гората. „Защо ли седи на пода? — помислих си учудено. — В стаята има диван, няколко стола и два фотьойла и са съвсем свободни.“