— Как се казваш? — бодро го попитах аз.
— Лъки — глухо се отзова то.
— Лъки ли? На английски това означава щастливка, късметлийка. Хубаво име имаш.
— Лъки е съкратено от Лакримоза. Някои ме наричат Рима, някои — Моза или просто Оза. Имам много имена.
Говореше, без да вдига глава, и гласът ѝ потъваше някъде в пространството между коленете ѝ. Господи, на кого му бе хрумнало да кръсти детето си с такова име, което в превод от латински означава Сълзлива? Да не би тя от раждането си досега непрекъснато да плачеше? Изведнъж ми стана болезнено мъчно за това крехко, флегматично момиче и ми се прииска да му кажа нещо ободрително.
— Е, нищо, когато пораснеш, ще ти остане само едно име: Лъки. И ще бъдеш щастливка и късметлийка във всичко.
— Когато порасна, ще имам съвсем друго име.
— Защо? — учудих се аз.
— При нас само възрастните имат истински имена. Децата ги кръщават на някоя особеност от характера или от външността им. Това са, тъй да се каже, детски прякори… А когато детето порасне, му дават нормално име. Тук така е прието. По-нататък и аз ще имам нормално име. Ако доживея дотогава.
Боже мой, какви ги дрънкаше?! Как беше възможно момиче на нейната възраст да изрича толкова страшни думи? „Ако доживея дотогава.“ Може би беше неизлечимо болна и знаеше това? И потиснатостта ѝ, забавените ѝ движения и гласът ѝ, лишен от каквато и да било изразителност, бяха плод на скръбното ѝ очакване?
— Болна ли си от нещо? — попитах състрадателно.
— Не, съвсем здрава съм. Ако не се брои душата ми.
— А какво ѝ е на душата ти?
— Боли ме. Боледува. Хайде да вървим в кухнята, мама е приготвила вечерята.
Отново ми направи впечатление колко тежко и без характерната за тази възраст енергичност тя стана от пода.
След малкия хол кухнята ми се стори огромна, но и тук навсякъде се забелязваха признаците на грижовна и спретната бедност. Като че ли нито един от предметите не бе купен през последния половин век, всички домакински съдове, чиниите и приборите бяха съвсем същите като онези, които бях виждал през ранното си детство при баба си и каквито отдавна вече не се произвеждаха и не се продаваха. Пък дори и баба ми, доколкото си спомнях, се оплакваше, че всичко това вече е много вехто и когато ме убеждаваше да се уча добре в училище, често-често повтаряше: „И като пораснеш и започнеш да печелиш пари, ще ми подариш нови съдове, че тези чинии вече не мога да ги гледам — цял живот все тези розови цветчета са пред очите ми.“ Излизаше, че през целия си живот Ана не бе успяла да се сдобие с нито един нов предмет за кухнята си, тъй като на вид жената беше на около тридесет и пет — тридесет и осем години, не повече. Наистина ли беше дотолкова притеснена материално? Интересно — колко ли деца имаше Ана? Тя каза, че се кани да нахрани децата за вечеря, което означаваше, че освен тъжната Лакримоза, има най-малко още един потомък. И защо ѝ е трябвало да ражда две деца, след като няма с какво да живее? Кой каквото ще да казва, но жените са странни същества!
Ала в кухнята се разнасяха аромати, които бяха повече от апетитни, направо — възхитителни. Можете да ми повярвате, защото аз много добре зная как мирише запеченото с подправки прясно месо и как мирише дълбоко замразеното месо. В тази кухня се готвеше прясно месо. Мен не ме бяха чакали на гости, което означаваше, че Ана купуваше такива скъпи продукти за себе си и за децата си, въпреки че ги сервираше в останали отпреди сто години чинии с полуизтрита щампа и нащърбени ръбчета.
А в същото време самата Ана все повече и повече ми харесваше. Седях край масата, наблюдавах как реже пресни зеленчуци и украсява с тях блюдата, пълни с огромни порции месо, а очите ми не можеха да се откъснат от изяществото и пестеливостта на движенията ѝ, от гордата ѝ осанка, дългата ѝ шия и строго очертания съвършен контур на брадичката ѝ. И дори — оставайки верен на навика, който имах още от юношеските си години — си я представих разсъблечена, гадаейки по онези форми, които се очертаваха под тесните ѝ панталонки и прилепналия ѝ пуловер. Всъщност при такива дрехи няма кой знае какво да се гадае, защото всичко се вижда. Впрочем чиниите, в които беше разпределено месото, бяха шест. Ана, Лъки, аз и… Нима тази жена имаше още три деца? Смело! Или може би в този дом чакаха гости на вечеря.
— Лъки, повикай децата, всичко е готово — сякаш чу мълчаливия ми въпрос Ана и му отговори: — Освен Лъки, имам още три деца — добави тя, обръщайки се към мен.
— А съпруг имате ли?