— Не. И никога не съм имала. При нас това не е прието.
— В смисъл — как така не е прието? Не е прието да имате съпрузи, така ли? — направо не повярвах на ушите си аз.
— Не е прието изобщо да се женим, да регистрираме бракове — с усмивка ми обясни Ана. — Имаме си свой ред, той може да ви се стори странен, но на нас ни е добре така. Тук от векове живеят по този начин.
— Добре де — не преставах аз, забравил за деликатността, — дори и да нямате съпруг, надявам се, че децата ви все пак имат баща? Или съгласно вашия ред децата се появяват на белия свят без бащи?
Ана мълчаливо подреди на правоъгълната маса чиниите, ножовете и вилиците, седна срещу мен и преплете пръсти под брадичката си.
— Не бива да задавате такива въпроси. Не е правилно — категорично изрече тя.
Ами да, разбира се — беше права, явно бях проявил някаква чудовищна нетактичност, но това не беше от липса на възпитание, а от почуда. В продължение само на петнадесет минути на два пъти ми разказаха съвършено невероятни неща и на това отгоре твърдяха, че тук, видите ли, редът бил такъв. Как беше възможно това? Селото се намираше на петнадесет минути ход пеша (ако се минеше по краткия път) от курортното селище, в което имаше съвсем друг ред, такъв, какъвто цареше и в цялата страна, и по целия свят. А това не беше самотен остров в океана, до който цивилизацията никога не бе достигала — беше село с кафенета, ресторанти, магазини и телевизия в центъра на една голяма държава. Естествено че бях шокиран и затова се набърках с въпросите си, където не трябва.
— Извинете ме — разкайвайки се, промърморих аз. — Но вие направо ме слисахте…
Канех се да обясня още нещо за свое оправдание, но Ана доближи пръст до устните си:
— Шт, тихо, децата идват.
Първа влезе Лъки и мълчешком се настани край масата до майка си. След нея в кухнята се появиха още две момчета и едно момиче. Едното от момчетата видимо накуцваше. В първия момент ми се стори, че и четирите деца са на една възраст — при всички случаи не успях да определя на око кое от тях е по-голямо и кое — по-малко. И трите изглеждаха точно така, както и Лъки — на около дванадесет-тринадесет години. И най-сетне осъзнах! „Ами да, разбира се, ето защо Ана не иска да се впуска в темата за бащата или дори за бащите на своите деца! Те са осиновени. Едно от тях вероятно е нейно, а останалите не са, но те не знаят това. Интересно — кое от четирите деца е родила тя?“
Хвърлях по някой и друг любопитен поглед към хлапетата и стигнах до извода, че без чужда помощ не мога да отговоря на този въпрос: нито едно от тях външно не приличаше поне по нещо на Ана. Може пък и четирите да са осиновени? В такъв случай беше още по-необяснимо защо ѝ е трябвало да осиновява толкова деца, след като е видимо бедна? Истинска глупост! Макар че кой знае дали съм прав и кой знае какви неща още е прието да се смятат за нормални в това странно село!
И на мен изведнъж страшно ми се прииска да остана тук и да опозная по-добре местните нрави. Отдавна вече не бях изпитвал това чувство, което ме обземаше в детството ми, когато баща ми донасяше нова книга: тогава знаех, че под подвързията, по белите, гъсто изписани страници ме очакват необикновени чудеса и нечувани приключения и нямах търпение да ме пуснат да отида в стаята си с този източник на ново и безкрайно интересно за мен познание.
— Ана, запознайте ме с децата си — помолих аз.
— Разбира се. Вече познавате Лъки, а това е Еспера, втората ми дъщеря. — Ана посочи с глава болезнено бледото, но с блестящи очи и жива усмивка момиче, което седеше до нея.
„Еспера — помислих, — това сигурно идва от Есперанца, което означава Надежда. Хубаво име. Интересно как ли ще я нарекат, когато порасне?“
— До вас седи Булит — продължи Ана.
— О, значи ти си хокеист? — оживих се аз.
— При нас няма лед и никой не играе хокей — реагира момчето, което наричаха Булит. Гласът му беше по детински звънък и чист, но моето чувствително към звуците ухо долови в него враждебност и готовност за светкавична атака.
— Значи си запалянко, така ли? Гледаш ли мачовете по телевизията?
— Не. Аз просто бия. Тутакси, силно и болезнено! — звънко рапортува малчуганът, като ме възнагради със студена и злобна усмивка.
— Да — въздъхна Ана. — Булит е нашият побойник, цялото село се страхува от него. А неговият брат — посочи към момчето, което накуцваше — никога не вдига ръка срещу никого, а вечно ходи със синини и цицини. За такива като нашия Акси казват, че са деца-кутсузи. Ако в цялата гора има един-единствен ръждив пирон, Акси непременно ще го настъпи, ще си раздере крака и раната ще се инфектира. Ако в цялото село има само един рушащ се балкон, можете да не се съмнявате, че парчетата от мазилка ще се откъртят и ще паднат точно когато оттам минава Акси.