С увлечение въртях педалите на колелото, отдаден на спомените си за онзи период от живота си, когато за пръв път изпитах силен интерес към противоположния пол (тъкмо в този момент с Хипопотама разработвахме сексуалната сфера). И изведнъж усетих, че някой ме гледа. Всъщност не беше точно така… Не съм екстрасенс и не вярвам, че човек може да усеща чуждия поглед. Разбира се, това със завидна последователност се удаваше на моите персонажи в романите ми, но за мен то не бе нищо повече от художествен похват. Самият аз никога не бях имал сгода да изпитам подобно чувство, което — както твърдяха, се поражда, щом доловиш върху себе си нечий поглед.
Стори ми се, че чух как някой открехна вратата на фитнесзалата. Именно — открехна, едва-едва, оставяйки само един тесничък процеп. И не я затвори. Но аз обърнах внимание на това едва тогава, когато осезаемо почувствах засмукващата хладина на течението, защото прозорецът също беше отворен. Отначало не реагирах на течението, след това си спомних звука от открехващата се врата и осъзнах, че разгорещеното ми потно тяло е застрашено от простуда, ако не и от пневмония. Скочих от тренажора, приближих се до вратата, за да я затворя, и чух бързо отдалечаващи се стъпки. По дяволите, да не би някой да ме следи!? Че кой би могъл да се занимава с това?
Потиснах раздразнението си, затръшвах вратата и се върнах към тренировката си. В края на краищата фактът, че не общувам с никого — освен с Трънливкин и Мимозата — съвсем не означаваше, че никой не ме вижда и не ме забелязва. Напълно възможно бе някой да е научил, че се подвизавам в санаториума и ако това е някоя дама — значи няма нищо странно, че ѝ се е приискало да види своя идол полуразсъблечен, по време на спортните му занимания.
След известно време вратата отново се отвори, но този път не едва-едва, а напълно нормално и на прага на фитнесзалата се появи Елена с впит по краката кожен панталон и широка спортна фланелка с надпис „Напред!“ и смешна рисунка, изобразяваща обута в маратонки костенурка.
— Нали няма да ви преча? — попита с усмивка Мимозата. — Вашите постижения ми направиха много силно впечатление и реших да последвам примера ви.
— Присъединете се — кимнах аз. — Самият факт, че физическото натоварване укрепва нервната система, беше голямо откритие за мен, защото никога в живота си не съм се занимавал със спорт. А вие?
— Аз се занимавах, когато бях ученичка.
Вече навъртах километри по бягащата пътечка, настроена на режим за бърз ход в планината, а Елена се настани на два метра от мен, на колелото.
— С какъв спорт се занимавахте?
— Играех волейбол. Е, и тренирах малко лека атлетика.
— А защо ги зарязахте?
Дори не забелязах как започнах да задавам въпроси, на които още навремето си бях наложил табу: бях си забранил да разпитвам хората за личните им неща и да водя каквито и да било разговори за семейния им живот, защото нито исках някой да ми разказва за себе си, нито след това да ми задава подобни въпроси.
— От чувство за вътрешно противоречие. — Елена се изсмя. — Сигурно е трудно за вярване, но като дете бях много хубаво момиче.
— Какво говорите! — прекъснах я веднага, стараейки се да бъда джентълмен. — Трудно е да се повярва в обратното. Само че не разбрах каква връзка има това със спорта.
— Пряка. Поне що се отнася до моите родители. Те си бяха втълпили, че покрай мен много рано ще започнат да се навъртат момчета и това ще навреди и на учението ми, и на моралния ми облик, и изобщо на целия ми живот. И за да ме предпазят от съблазънта да ходя с момчетата на разходка, на кино или на танци, целодневно ме натоварваха със спорт. На това отгоре не се сетиха да скрият тактиката си от мен, така че аз непрекъснато трябваше да слушам как само тренировките в спортната школа ще ме спасят от страшния път на малолетна курва.
— А вие съгласихте ли се с това? — заинтригувано попитах аз, като наум веднага отбелязах оригиналността на тази идея и започнах да обмислям как мога да я отиграя в книгата си.
— Бях послушно дете и свято вярвах, че мама и татко винаги са прави. Но рано или късно идва краят на всички заблуди.
— И се влюбихте! — досетих се аз.
— И още как! Целият свят помръкваше, ако не го видех и един ден. Тогава бях на шестнадесет години, в десети клас, тренировките ми бяха по два пъти на ден — сутрин и вечер, преди и след часовете в училище, пък и матурата приближаваше със страшна сила. С огромни усилия успявах да отделя време за срещи. Най-смешното беше, че той учеше в съседен клас и се виждахме всеки ден в училище. Но в главата ми непоклатимо се бе вкоренило убеждението, че спортът е несъвместим с личния живот и че щом тренирах в спортната школа, значи не можеше и дума да става за никакви интимни връзки. Родителите ми се бяха постарали и здраво бяха набили това в представите ми. И вместо да се задоволявам с общуването ни в училище и със срещите ни през почивните дни, когато имах малко повече свободно време, аз започнах да замислям бунт. Ама че глупачка съм била! — Елена отново се засмя. — И най-умното, което успях да измисля, беше да зарежа спортната школа. Мислех си, че докато не я зарежа, онова, което става с мен, никога не би могло да се нарече любов. Бях повярвала, че докато го има спорта, не може да я има любовта. А пък ако го нямаше спорта, нещата щяха да са много по-различни. Просто изумително е колко неизтребимо и задълго остават в главите на децата онези глупости, които тъпчат в тях родителите им.