— В такъв случай много рискувате, ако започнете да тренирате на уредите — пошегувах се. — Това може да преобърне личния ви живот. Не ви ли е страх?
По лицето на Мимозата премина сянка, ъгълчетата на устата ѝ за миг увиснаха надолу и това още веднъж ме убеди, че нервният срив, заради който тя бе попаднала на лечение тук, бе станал именно в резултат на любовна драма. С кого ли? Дали със съпруга ѝ? Или с любовника ѝ? Впрочем дори не знаех дали е омъжена или не. И нямаше да си позволя да я попитам, нямаше да си позволя да наруша въведения от самия мен принцип. Вярно, Мимозата нямаше представа, че аз имам такъв принцип и нищо не би могло да ѝ попречи да ми разказва за себе си и без да съм ѝ задал каквито и да било въпроси. Но досега не го бе сторила, макар че общувахме вече от два месеца. Интересно — защо ли? Да не би пък до такава степен да прилича на мен, че сама да си е изградила същите принципи? Или действително е екстрасенс и може да чете мисли? Искаше ми се да зная дали се държи по този начин само с мен, или постъпва така и с Павел Петрович.
— Вие навярно също сте били послушно дете — каза тя вместо отговор на въпроса ми.
— Защо решихте така?
— Защото сте талантлив писател, който се изяви, след като вече беше навършил тридесет години.
— Не разбрах — леко забавих крачка аз. — Каква връзка има това?
— Вие сте творческа личност, творец. Творецът винаги върви по собствен път и единствено благодарение на това може да създаде нещо ново, което да не прилича на нищо, създадено от други творци преди него. А ако създава неща, които наподобяват вече създадени, значи той не е творец, а имитатор. Съгласен ли сте?
— Ласкаете ме, Леночка. Разбира се, на мен ми е приятно да слушам това, но въпреки всичко не долових каква е връзката.
— Творецът, който върви по собствен път, има само един антипод — това е напълно послушната личност, която свято вярва, че по-големите винаги са прави, а собствените ѝ възприятия, които са в разрез с думите на родителите и учителите ѝ, са неправилни и затова нямат значение. Послушната личност не може да създаде нищо. Такъв човек пораства като перфектен изпълнител, но никога не става творец. Ако детето е талантливо, това означава, че то още от ранно детство има собствен път и собствени възприятия. Такива деца никога не са послушни — те са вироглави, капризни, ценят в себе си своята различност, чувстват я интуитивно и не желаят да спазват забраните и да изпълняват заповедите на възрастните. И ако успеят да постигнат това, ако възрастните не ги пречупят и не осакатят психиката им, талантът на такива деца се проявява много рано. Но ако талантът на даден човек се прояви по-късно, когато вече е в по-зряла възраст, това изобщо не означава, че той изначално не е имал талант и че просто ей така, изведнъж нещо случайно е избило на повърхността.
— А какво означава? — заинтригувах се аз.
— Само това, че детето много успешно се е преструвало на послушно, когато е било малко. Инерцията на послушанието се точи дълги години, тя не преминава за един ден. Затова ако едно по природа надарено дете съзнателно избира пътя на послушанието, за да се отърве от родителите си с техните безкрайни изисквания, поучения и наказания, то даденият му от Бога талант се проявява по-късно. Струва ми се, че ако вие, Андрей, сте били непослушно момче, щяхте да напишете първия си бестселър още на деветнадесет-двадесет години. А вие го написахте едва след тридесетата си година.
Дявол да го вземе — тя беше права! Не знаех дали за всичко, което твърдеше, но за едно със сигурност беше права: по послушание аз наистина бях дете-подарък, умело се преструвах на кротък и хрисим, за да не ми крещят, да не ме ругаят и да не ме наказват, макар че по десетина пъти на ден не бях съгласен с родителите си и смятах, че те изобщо не са прави. Нещо повече — често се чувствах несправедливо обиден от баща си и майка си и паметта ми — да бъде проклета дано! — грижливо пазеше тези обиди. Но не можех да си спомня нито един случай, в който да съм направил опит да им докажа нещо или да отстоя правото си за нещо. Да, Андрюша Корин винаги е бил конформист, а не борец. Така беше по-безопасно. Така можех да избегна постоянното усещане, че съм недостоен, че не съм достатъчно добър, не съм достатъчно умен, сръчен или прилежен. Не исках да ме ругаят или наказват, тъй като всяка ругатня беше удар по собствената ми оценка за самия мен. За съжаление възрастните не могат да се карат на децата си така, че да не ги оскърбяват, те не посочват грешките им и възможностите да бъдат поправени, а винаги бият по най-болното място — по самооценката им, наричайки детето лошо, глупаво, тромаво, негодно за нищо. И това е най-мекото, което човек може да чуе от едни разгневени родители.