Да, Мимозата ме изненада.
— Сама ли измислихте тази теория? — с неподозирано уважение попитах аз.
— Не, прочетох я в умните книги. По-точно — нещо прочетох, а за друго се досетих сама. В една книга пишеше, че послушанието и творчеството са две противоположности. В друга книга прочетох, че един от най-разпространените страхове е страхът да не се окаже, че не си достатъчно добър. А всичко останало си го допълних сама, като изхождах от житейския си опит и от наблюденията си.
Вътрешно се раздирах от мъчителното желание да попитам Мимозата каква е по образование и какво работи. Но съзнавах, че не бива да го правя. Не биваше чак толкова да задълбочавам личните ни контакти, нямах нужда от такова нещо нито по принцип, нито в частност в този момент. Тъй че сметнах за по-добре да отклоня разговора в по-спокойното русло на обсъждането на филма, който предишната вечер бяха показали по телевизията.
Точно по време на този разговор Мимозата ми нанесе още един удар, и то много по-осезаем, отколкото първият. Случи се в най-неочаквания момент, когато с нея обсъждахме нелогичното според мен поведение на героинята, която беше многодетна майка.
— Всичките ѝ деца бяха родени от любими мъже, всичките ѝ деца бяха желани, а сценаристът така бе написал ролята ѝ, сякаш тя изобщо не обича децата си. Та това е абсурд! — разгорещено заяви тя.
— Нищо подобно, кой ви е казал, че жената няма право да не обича децата си? Кой ви е казал, че тя е длъжна да ги обича?
Отново хвърлих внимателен поглед към Мимозата, но този път не забелязах никакви признаци за това, че темата засяга нещо много лично в душата ѝ. Ама че теза!
— Всички жени обичат децата си. И освен това, ако не ги искат, не ги раждат, при всички случаи — не в такова количество — продължих да упорствам аз.
— Грешите — с неочаквана мекота ми отвърна Елена. — Прието е да се смята, че хората — и мъжете, и жените в еднаква степен — са длъжни да искат да имат деца. Разбирате ли? Така е прието да се смята. И точно така ни възпитават още от детството ни. И когато един човек внезапно разбере, че не иска да има деца, той започва да се чувства непълноценен, различен и виновен пред целия свят. Външно може да проявява чувството си за вина по всевъзможни начини, може дори да не го усеща, защото това става на ниво подсъзнание. Едни се прикриват като с щит зад недоброто си материално положение и казват, че не искат да плодят беднотия. Други прибягват до по-сурови мерки, да речем — дълго време не се женят или омъжват. А има и такива, за които чувството за собствената им неправилност е толкова непоносимо, че създават деца. Да, аз не искам да имам деца, мислят си те на ниво подсъзнание, но ме е срам да си го призная и ако някой ме попита защо нямам деца, какво ще му отговоря? Ще бъда принуден да имам деца, за да не ме смятат за изрод, за бяла врана, за различен от другите. Такива хора с удоволствие създават деца, но не ги обичат кой знае колко.
— Не съм предполагал, че ще чуя от вас такива неща. — Спрях бягащата пътечка, избърсах се с кърпата и започнах бавно да крача из залата в очакване пулсът ми да се нормализира. — Ако правилно съм ви разбрал, значи хората изобщо не са длъжни да искат деца?
Тя поклати глава:
— Хората изобщо нищо не са длъжни. Едни искат деца, други не искат. Всички хора са различни, не са длъжни да приличат един на друг и да искат едно и също. И не бива да се притесняват от това, че не приличат на съседа си или на колегата си. Хората са се отучили да ценят собствената си уникалност и неповторимост, много по-лесно им е да живеят, когато знаят, че са в синхрон със стандартното. И дружно, радостно, с кикот и освиркване подлагат на гонения и присмех онзи, който не се вписва в този стандарт. А стандартите са въведени с едничката цел човешкото същество да стане по-управляемо. Тоест всеки стандарт е проява на власт.