— Трябва да помисля — признах си, тъй като бях доста озадачен от тези странни разсъждения. — Не съм подготвен за такива разговори.
Мимозата спря да върти педалите, слезе от седалката и тръгна към вратата.
— Като за първи път е достатъчно, ще ида да си взема душ. Ще дойдете ли в басейна, Андрей?
— Да, разбира се — кимнах разсеяно. — Някъде след около половин час.
— Значи ще се видим там. А ако моите думи ви смущават, ако ви се струват обидни и изнервящи, тогава помислете си защо толкова рядко се виждате с децата си. Но бъдете честен към себе си и не се оправдавайте, че дъщеря ви си има свой живот на голям човек, а синът ви не бива да бъде травматизиран с посещения при болния си баща. И запомнете, Андрей: всеки човек има право да бъде такъв, какъвто е. А когато той започне да крие това, да се притеснява от себе си, да се преструва и да се прекроява по общия стандарт, значи предава самия себе си, предава онази личност, онази уникална и неповторима особеност, която представлява в действителност. Той се отрича от нея. А това е пагубно.
Гледах към захлопналата се след нея врата с отворена уста. Виж ти каква била Мимозата! И едва след около минута осъзнах, че вече мога да затворя устата си.
Редовните занимания с Хипопотамището не останаха без последствия. Ако през първата седмица всяка изказана от него мисъл с огромно усилие задвижваше в мен ръждясалите механизми на възстановяването на причинно-следствената връзка и изясняването на истинската причина за събитията, то сега цялата тази верига бе смазана и сглобена. Онези двадесетина минути, в течение на които трупах мускули, ми бяха достатъчни, за да разбера колко права е нашата крехка Мимоза.
Аз не исках да имам деца. Не знаех защо — просто не исках и толкова. Те не ми бяха необходими, не ми бяха интересни. Срамувах се и се боях, че ако някой научи за това, хората ще започнат да ме сочат с пръст и ще ме нарекат морален изрод. Всички хора бяха длъжни да искат деца и всичко беше построено върху тази теза: пропагандата, литературата, киното, битовите отношения. Възприемах равнодушието си към децата като признак за собствената си непълноценност и се притеснявах от него. И като човек, който не обича и не разбира оперното изкуство, но виси с часове на опашка, за да си купи билети за премиерата на „Дама пика“ и възторжено възклицава по време на спектакъла, аз едва успях да се оженя за пръв път и веднага започнах да настоявам да имаме дете. Правех всичко възможно, за да не бъда разобличен, че изпитвам тези срамни усещания: дундурках Светка, нощем ставах и ходех да я видя, водех я на ясли и на детска градина, четях ѝ книжки и постоянно усещах едно тъжно напрежение във всяка своя дума, във всеки свой жест. Защото правех това, което бях длъжен, а не онова, което исках да правя.
После се разведох, ожених се за Лина и повторих същия сценарий. Имах чудесен син — Женя, но не ми беше мъчно за него и не страдах от това, че не го виждам. Исках, искрено желаех при него всичко да е наред, да е здрав и щастлив, да порасне умен, силен и честен, да получи пълноценно образование и да направи кариера в професията, която му харесва. Но не изпитвах потребност постоянно да го усещам до себе си — нямах нужда от него. Както нямах нужда и от Светка. И ако се чувствах засегнат от това, че тя се отдръпна от мен веднага след като се разделих с майка ѝ, това изобщо не бе плод на страданията ми по нея и на желанието ми да общуваме повече, а просто защото ме беше яд. Как така — бях прахосал толкова сили по дъщеря си, бях прекарал безброй безсънни нощи, за да сменям една след друга пелените ѝ, да я приспивам, да ѝ пея песнички и да ѝ разказвам приказки, бях ѝ чел толкова книги, бях пропилял десетки почивни дни в безсмислени разходки из зоологическите градини, детските театри и парковете с атракции. И къде остана благодарността за всичко това?
Изпитвах отвращение към себе си заради това, че произнасях тези думи наум и мълчешком изцеждах мислите си капка по капка от съзнанието си. Излизаше, че тъй наречената моя любов към собствените ми деца не бе нищо повече от влагане на капитал? В смисъл че влагах чувства, които в действителност не изпитвах, и в резултат получавах рента във вид на собствения си имидж в очите на семейството и на приятелите си. И, разбира се, в собствените си очи — също. Търговският проект със Светка дълго време нямаше ефект, вложените капитали не ми носеха приходи и това ме ядосваше по начин, по който би се ядосвал всеки нормален финансист. А когато миналата есен Светка се обърнала към мен с проблемите си и поискала да не казвам нищо на майка ѝ, аз съм се зарадвал и съм въздъхнал с облекчение, защото финансовата схема се бе задвижила, а вложените парички бяха започнали да трупат дивиденти. Наистина ли съм чак такъв морален изрод?