— Какво става, Ритуля? — Седнах с решителен вид на стола, сложен встрани от дежурната маса на медицинската сестра.
— Всичко е наред, Андрей Михайлович — лъчезарно ми се усмихна в отговор красавицата. — Какво мога да направя за вас? Искате ли някакво хапче? Или инжекция? Или чай с бонбони? Чайникът тъкмо кипна. Да ви налея ли?
Не исках чай, но въпреки това кимнах:
— Щом не ти се свиди, налей ми. Ритуля, искам да проведа един сериозен разговор с теб.
— Така ли? — Момичето заинтригувано окръгли очи. — Слушам ви с внимание, Андрей Михайлович.
— Днес чистиха ли стаята ми?
— Още не — санитарката ни, леля Зина, се поразболя, та ще я замести Раиса от кардиологията, но едва след като оправи своето отделение.
— Ясно. Защото гледам, че подът е сух, като че ли днес не са го мили, и се канех да вдигна скандал. А вие, Ритуля, защо не ми донесохте таблетките? Върнах се от фитнесзалата и си викам: Ей сега като прасна малко хапчета за укрепване на изчерпаните си сили… а на нощното шкафче няма нищо. Скатавате ли се?
— Какво говорите, Андрей Михайлович! — възмути се Кукличката. — Аз никога нищо не забравям. За днес през деня не ви е предписано нищо, имате предписания само за сутринта и за вечерта, мога да ви покажа дневника. Вече цял месец не ви дават лекарства през деня. Забравихте ли?
— Просто се пошегувах — понижих тайнствено глас. — Значи нито санитарката леля Зина, нито вие сте влизали в стаята ми, така ли?
— Да — с готовност се съгласи Рита. — А какво е станало?
— Още не зная. Просто искам да разбера кой ме е посещавал, ако това не сте били вие и не е била санитарката.
— Да не би нещо да ви е изчезнало, Андрей Михайлович? — Кукличката се изплаши не на шега.
— Не-не, всичко си е на мястото, не се притеснявайте. Но явно някой е влизал в стаята ми и аз искам да разбира кой е бил той. Не сте ли видели?
— Не. Но все пак излизах… не стоя непрекъснато на едно място — или разнасям лекарства, или върша нещо друго…
— Или ходите до тоалетната — с усмивка допълних аз, — или тичате до бюфета за пирожки и бонбони. Ритуля, я си спомнете: за времето, през което аз се търкалям тук, някой извън персонала влизал ли е в стаята ми в мое отсъствие?
Момичето се замисли и в същия миг на мен ми просветна. Защо пък да е извън персонала! Кой е казал, че човекът, който работи за моя условен враг, непременно трябва да е външен за клиниката? Какво, да не би да не е невъзможно да подкупят някой лекар, сестра или санитарка? Елементарно.
— Под персонал разбирам Ема Викторовна — лекуващият ми лекар, дежурната медицинска сестра и леля Зина — реших да уточня аз. — Влизал ли е някой друг, освен тези трите, докато съм отсъствал от стаята си?
— Не зная. — Кукличката се втренчи в мен с широко отворени очи, които преливаха от недоумение. — Ами аз не следя кога сте в стаята си и кога ви няма. Вие не сте тежко болен, на крака сте, а Ема Викторовна от самото начало ни предупреди да не ви закачаме, защото сте на свободен режим и можете да правите каквото си искате и когато си поискате. Изобщо, Андрей Михайлович, в нашето отделение има четирима болни на легло — при тях непрекъснато нещо се случва, сестрите се задържат дълго в стаите им и в това време на дежурния пункт в коридора няма никой. Освен това сестрите отговарят само за състоянието на болните, за медикаментите, за процедурите и за оказването на първа помощ, при нас стаите не се заключват и ако нещо ви е изчезнало, трябва да се обърнете не към мен, а към службата за охрана. — Накрая Кукличката се изнерви и от защита премина към нападение.
— Успокойте се, моля ви, нищо не ми е изчезнало.
— Как мога да се успокоя, когато идвате и ме обвинявате, че не наблюдавам добре вашата стая! Но аз не съм длъжна да наблюдавам стаята ви, моята работа е свързана с нещата, които са ви предписани…
Момичето изхлипа и аз се почувствах като тиранин-изверг и заедно с това — пълен идиот. Трябваше веднага да разсея с нещо Рита, но единственото, което ми хрумна, бе нелепата смърт на Фомич. И обещаният чай с бонбони, който така и не ми наляха. Добре де, и това е нещо.