Хватката подейства, сълзите в големите, красиво изписани очи пресъхнаха на мига, а устните престанаха конвулсивно да се кривят.
— Че какво има да се разследва там? Всичко е ясно като бял ден. — Рита безгрижно махна с ръка и сладко отхапа половината от един бонбон.
— Но поне направиха ли експертиза на коняка, с който са се отровили?
— Че защо да я правят?
— Как така защо? Хората умряха и е редно да се изясни с какво са се отровили, къде са произвели тази гадост и къде я продават. И да изземат от продажба цялата партида, докато още някой не си е купил от този коняк и не се е отровил. Не е ли така?
— Ох, разбира се, че не е, Андрей Михайлович. Като малко дете сте. — Кукличката снизходително ми се усмихна от висотата на своето абсолютно познаване на местните условия, сякаш пред нея стоеше наивен малчуган. — Че откъде Фомич и Миша биха могли да купят този коняк? Само от павилионите. Между санаториума и гарата има около петдесетина такива павилиона и всички пазаруваме от тях, когато нямаме възможност да отидем до Москва. И ги държи Костя Хлапака — нашият местен мафиот. Костя отдавна е подкупил всички ченгета в селището и по околните пътища, плаща им и те си затварят очите пред обстоятелството, че той търгува с контрабандни стоки. В тези павилиони всичко е фалшиво, всичко е без сертификати, изобщо не се знае къде и от какви продукти е направено, но за сметка на това е евтино. И какво основание имат нашите ченгета да изясняват от кой павилион е купен фалшифицираният коняк? Ами че те са на софрата на Коста точно за да не правят това. Ченгетата веднага са му дали сигнал за случката, той бързичко е подшушнал на хората си в павилионите да изхвърлят някъде тази партида и повече да не продават от нея — и толкова по въпроса. Сега разбирате ли?
— Разбирам — отвърнах смаяно.
Естествено — не живеех в кула от слонова кост, някои неща виждах, други чувах, за трети четях, но не знаех, че са стигнали до такъв явен цинизъм, че да прикрият смъртта на един човек, която очевидно бе плод на криминално престъпление! Да, сега разказът на съсипания от мъка дядо за разследването на смъртта на неговия внук вече не ми се струваше толкова измислен и невероятен. Особено нагло и цинично в тази история ми прозвуча фактът, че местните жители знаят всичко и го приемат за нормално. Е, може би не за нормално, но се примиряват с него. А най-важното бе, че го знаят! Тоест милиционерите дори не смятаха за необходимо да се постараят да го прикрият. Че какво имаше да крият? Къде можете да се денете вие, мили мои местни жители, със своята информираност, при положение че всеки началник, на когото решите да се оплачете, също е край софрата на криминалния контингент и за нищо на света няма да даде ход на вашата жалба. Затова пък като нищо могат хубавичко да ви опердашат, ама не, не се бойте — не в милицията, там любезно ще си поговорят с вас, но за сметка на това по обратния път към къщи какви ли не неприятности могат да ви се случат…
— А за Фомич и хамалина Миша никой и пръста си няма да помръдне — продължаваше в същото време Кукличката, — всички знаят, че и двамата много пиеха. Кому са притрябвали?
Интересно — какви ли щеше да ги приказваш ти, хубавице, ако вместо Фомич и Миша, с този коняк се бе отровил известният писател Корин? Местните милиционери щяха да излязат от кожата си, за да защитят подопечните си павилиони, а московската милиция, която и Муся, и мама, и цялата литературна общественост непременно щяха да вдигнат на крак, щеше да изрие земята с копита, за да изясни кой ме е отровил. Или пък нямаше да я изрие? При тази мисъл по гърба ми пробяга смразяващ страх, породен от безизходицата. Защото ако мен искаха да ме премахнат милиционерски чиновници от висок ранг, значи убийството на писателя Корин нямаше и не можеше да има никакви шансове да бъде разкрито. Щяха да го обявят за нещастен случай, естествена смърт, самоубийство — каквото си поискаш, в краен случай — за неразкрито престъпление, но истинските виновници нямаше да бъдат намерени. И нямаше защо да се заблуждавам.
Замислено отпивах блудкавия чай от красивата тумбеста чаша и се правех, че слушам чуруликането на Кукличката. Дали чаят ѝ наистина бе блудкав, или на мен така ми се струваше благодарение на мислите, които ме отравяха отвътре? Точно зад ухото ми нещо тихичко иззвъня.
— Олеле! — Рита вдигна глава и погледна към таблото, където едно от квадратчетата с номерата на стаите светеше. — Постойте тук, Андрей Михайлович, ей сега ще се върна.