— Дами, не се карайте — великодушно произнесох аз. — Всичко е много по-просто.
— Бива си ви, Андрей Михайлович! — възхитено проточи Кукличката и веднага млъкна под унищожителния поглед на Ема Фокстериеровна.
Ема и Ритуля бързешком започнаха да тикат осакатения любител на личната хигиена към асансьора, а аз поех към стаята си. По време на цялата тази суматоха в главата ми се роди една толкова неприятна мисъл, че едва не започнах да вия.
Настаних се във фотьойла, протегнах крака и затворих очи. Какво ми бе казала днес Мимозата? Че не се виждам с децата си. Че дъщеря ми си има свой живот на голям човек. Че имам син. Значи тя знаеше броя на моите деца, пола им и приблизителната им възраст. Не бях споделял с нея тези неща, но в края на краищата би могла да ги прочете в някое интервю, защото аз никога не забулвах в тайна семейния си живот, а журналистите често задаваха такива въпроси. Сама по себе си информираността на Мимозата не говореше нищо, но когато към нея се прибавеше всичко останало… Тя се появи в клиниката санаториум, след като вече ме бяха докарали тук, а не преди това. Първа дойде при мен да се запознаем. Твърде често казваше и вършеше неща, които ми изглеждаха като проява на изключителна проницателност, граничеща с ясновидство, но те можеха да се окажат и плод на много добра информираност. Едва ли отгатваше с шесто или с някакво си десето чувство какво точно ми харесва и какво — не. Тя ЗНАЕШЕ. Защото ѝ бяха казали всичко, бяха я инструктирали, бяха я подготвили добре. И лесно можеше да влезе в моята стая, без да привлича особено вниманието, защото беше настанена в същото отделение — в неврологията, и всички виждаха, че ние постоянно се разхождаме заедно и се храним в столовата на една маса.
Мимозата, Хубавата Елена… Аз чаках опасност отвън, а тя беше тук, до мен, всеки ден. Ама че я загази, Корин! Трябваше незабавно да предприема нещо.
Грабнах телефона и се обадих на Муся.
— Можеш ли да дойдеш днес? — започнах направо.
— Разбира се. Случило ли се е нещо?
— Засега не. Но трябва да поговорим. Не по телефона.
— Ти… — Муся затаи дъх, след това внимателно попита: — Какво, спомни ли си?
— За съжаление — не. Нищо не съм си спомнил. Но ти ела, работата е сериозна.
— Добре, ще дойда към осем часа. Става ли?
— Става. Ще те чакам.
Към осем часа. Дотогава трябваше да изживея два часа до обеда, след това три часа занимания с Хипопотам Викторович, после — вечерята. Тоест поне три пъти щях да се срещна с Мимозата. Може би трябваше да се скатая? Да кажа на Кукличката, че не се чувствам добре и да я помоля да ми донесе храната в стаята. Или просто да погладувам — това също е полезно. Или да ида в бюфета, да си купя кифла и някакви сандвичи и да се притая, да се заровя в тинята.
Както и да е, до обеда имаше още време и щях да успея да взема решение. А сега ще включа компютъра и ще поработя.
Хотелът в селото се оказа повече от приличен. Попитаха ме за името ми, но не ми поискаха документи. Не се поинтересувах от цената на стаята, само казах, че ще платя с кредитна карта. Колкото и да струваше една стая — а аз поисках най-хубавата и те ми предоставиха нещо като двустайно апартаментче, — парите в картата навярно щяха да ми стигнат дори и да останех цяла година.
След като поогледах стаята, прецених, че май е рано за спане — бе едва десет и нещо, пък и не бях останал в селото, за да си почивам. Движеше ме любопитството и вече ми се щеше да хвърля нещо в ненаситната му паст. Затова слязох долу, излязох на улицата и надникнах в най-близкото заведение, над чиято врата примамливо преливаха светлините на наименованието му: Само при нас!
Залата беше пълна и аз едва успях да си намеря място на бара. Поръчах си едно съвсем леко питие, за да не дразня уж поуспокоилия се в мен звяр — високото ми кръвно налягане — и започнах да се оглеждам наоколо. Публиката се оказа твърде разнообразна, но ми се стори, че почти всички мъже, общо взето, бяха по-млади от жените. И ако младите момчета по на около двадесет — двадесет и пет години бяха доста на брой, то момичетата на същата възраст можеха да се преброят на пръсти. Но за сметка на това погледът ми постоянно попадаше на жени, по-възрастни от петдесет години, а имаше и много прелестни старици с добре направени прически и перли на ушите и по сбръчканите си шии. Ала не забелязах старци на такава възраст. Вероятно този полов и възрастов състав бе свързан с особеностите на заведението, тъй както неслучайно табелата им твърдеше, че всичко, което виждам, е само при тях. Интересно — какво ли толкова специфично имаше тук, което да липсваше в другите заведения? Или беше просто рекламен трик?