Глава 9
Събудих се рано сутринта и противно на очакванията си, почувствах се свеж и изпълнен със сили, макар че си легнах късно. Оправих външния си вид с помощта на тоалетните принадлежности, които си бях купил предишния ден точно тук, в хотела, слязох долу и попитах къде мога да закуся. Ресторантът бе на втория етаж, храната приятно ме изненада: беше прясно приготвена и разнообразна, тъй че аз тръгнах на разходка, преливащ от положителни емоции и приятно нетърпеливо очакване: колко ли нови и интересни неща ми предстоеше да видя и да науча тук!
Първо реших да се поразходя из селото, за да опозная неговите размери и топографията му или с други думи — да задоволя инстинкта си за ориентация. Докато разглеждах къщите и улиците, стигнах до доста странен извод: тук съществуваха само три типа постройки и вътрешно те не се различаваха кой знае колко една от друга. Едните се използваха за хотели. Бяха страшно много на брой, вчера в тъмното влязох в първия, който ми се изпречи пред очите, просто надзърнах вътре, по интериора на лоби бара си направих извода, че е на прилично равнище — и останах там. Но днес, на дневна светлина, се уверих, че хотелите, които виждах на всяка крачка, бяха горе-долу еднакви и всички — с по четири или пет звезди, ако можеше да се съди по онова, което се забелязваше през прозорците и стъклените врати. Наистина ли тук пристигаха само заможни туристи? Тогава излизаше, че селото е скъп курорт. И как беше възможно никой да не е чувал и да не е говорил за него! Чудо невиждано!
Вторият тип обществени места бяха тъй наречените заведения, които се намираха или на долните етажи на хотелите, или в двуетажните къщички. Ако се съдеше по табелите, тук имаше и барове, и сладкарници, и ресторанти, и казина.
И — накрая — третата разновидност постройки бяха жилищните домове. Всички те бяха еднакви и всичките приличаха на онази къща, в която влязох вчера — къщата на Ана.
Нямаше нито разкошни вили, нито оригинални здания, нито обикновени бунгала, нито колиби. Това бяха стабилно построени сгради на два етажа и с горе-долу еднаква архитектура. Излизаше, че в това загадъчно село няма нито бедни, нито богати и че всички жители се намират на еднакво равнище на материалното благосъстояние. Как беше възможно това? Бях чел някъде, че навремето е съществувала идея за създаване на общество на всеобщото равенство в една отделно взета страна. Нима точно тук, в това забравено от бога село, бяха изградили тъкмо такова общество? Тогава беше още по-странно, че никой не знаеше този факт, че вестниците не пишеха нищо за това и че радиото и телевизията не разказваха нищо за него.
Стигнах до покрайнините на селото и най-неочаквано открих една католическа църква. След църквата вече нямаше нищо, нататък се простираше само полето, а зад него — гъстата, тъмна и плашеща гора. Едва в този миг съобразих, че не видях в селото гробище. Според моите представи гробището трябваше да се намира до църквата, но тъй като до този момент изобщо не бях попаднал на никакви храмове на територията на това село, тъй и не се бях сетил за гробището. Но и в покрайнините нямаше гробище. Къде ли погребваха мъртъвците си местните жители?
Честно казано, бях се добрал само до една точка от покрайнините на селото и беше рано да си правя изводи. Трябваше да го обиколя от всички страни и едва тогава да съставя списъка с въпроси, които исках да задам или на Ана, или на засега непознатата за мен нейна съседка на име Мария.
Закрачих бавно по пътя, който заобикаляше селото като външен пръстен, вдишвах дълбоко влажния утринен въздух, който горещото лятно слънце още не бе успяло да изсуши, и се наслаждавах на неизвестно откъде появилата се енергичност в собствения ми ход. В главата ми постепенно се избистряше увертюрата на новата ми рокопера, тъй като именно в началото на деня беше най-добре да се съчинява и началото на едно произведение. По пътя си видях още няколко католически и православни храмове, една синагога и една джамия, но до гробище така и не стигнах. В крайна сметка отново се озовах до онази църква, от която бях започнал похода си по окръжността. Слънцето вече се бе вдигнало доста високо и си помислих, че е настанало съвсем прилично време да се правят посещения.
Не беше трудно да намеря пътя до дома, където вчера толкова любезно ме приютиха и нахраниха за вечеря, тъй като сутрешният поход ми даде пълна представа за простичката топография на селото: то се състоеше от три дълги улици, пресечени на всеки двеста метра от по-къси улички. Всичко беше разположено строго паралелно и перпендикулярно, сякаш го бяха строили едновременно и по елементарен чертеж. Колкото и да е смешно, но в този смисъл малкото затънтено селце ми напомняше за Ню Йорк или Барселона. Макар че за затънтеността му май преувеличавах… Неизвестно на широката общественост — да, с това съм съгласен, но ако се съдеше по броя на хотелите, а следователно — и на туристите, то едва ли можеше да се нарече затънтено.