Оставих чинията с бисквитите на първата попаднала ми повърхност — май че беше някакъв скрин — и спрях с нерешителен вид. Жената стана да ме посрещне и аз не забелязах в движенията ѝ старческа скованост или непохватност, макар че, ако се съдеше по бръчките ѝ, наистина беше на много години. Може би на деветдесет. А беше облечена така, сякаш бе на двадесет и три. Впрочем това често се срещаше сред възрастните жени, които се опитваха да спрат неумолимия ход на времето.
— Аз съм Мария. — Тя ми протегна ръката си, която понечих да стисна много внимателно, за да не смажа безжизнената ѝ китка.
Но нейното ръкостискане се оказа неподозирано силно, а ръката ѝ бе топла и в никакъв случай — безжизнена.
— А вие сте нашият нов гост в селото ни, известният композитор — продължи с усмивка жената. — Еспера ми разказа за вас, така че можете да не ми се представяте. Искате ли чай?
— Искам. Ако това няма да ви затрудни.
— Да ме затрудни ли? — Тя тихо се засмя. — Мен нищо не може да ме затрудни. Възрастта ми ли ви смущава? Навярно си мислите, че съм стара немощна развалина? Това е илюзия. При това — най-опасната от всички възможни илюзии.
— Защо? — учудих се искрено.
— Защото когато гледат бръчките ми и отблъскващия ми вид, хората си мислят, че могат да не се съобразяват с мен. Че могат да ме отпишат от сметките си, да ме пренебрегват, защото вече нищо не съм в състояние да върша. Това е много пагубно заблуждение. Аз мога всичко. Мога дори онова, което вие не бихте могли и да си представите. — Кафявите ѝ очи проблеснаха и тя отново се разсмя, този път лукаво, но все така тихо. — Хайде да излезем на верандата, ще донеса чая там.
Мария хвърли поглед към дивана, който бе разположен до прозореца, и едва тогава аз забелязах Еспера. Момичето спеше, свито на кълбо, грижливо завито с леко зелено карирано одеяло. Внезапно разбрах, че старицата така силно бе приковала вниманието ми към себе си, че не бях забелязал нищо друго, освен нея. Нито скъпата старинна мебел, нито великолепните картини в позлатени рамки по стените, нито изисканите бронзови свещници, нито пухкавия килим на пода. Такъв килим струваше страшно много пари — знаех това със сигурност, защото моята скъпа съпруга вече три години ми вадеше душата с настоявания да купим нещо подобно, само че по-евтино.
Ала колко странно бе всичко това! В една и съща сграда живееха една до друга материално притеснената Ана с четирите си деца и невероятно богатата старица. Нима Мария не можеше да си купи собствена хубава и удобна къща, която да съответства на нейното материално състояние?
Така и не можех да разбера какво бе това, което пишех вместо романа за корумпираната милиция, но текстът вървеше учудващо леко и — нещо, което никак не беше без значение — работата върху него ми доставяше огромно удоволствие. Аз дори успях да се поуспокоя и когато наближи времето за обед, реших да не се крия от шпионката Мимоза, която ми бяха подставили, а да посрещна опасността лице в лице.
Честно казано, нямаше никаква опасност. Когато седнах на масата, Мимозата похапваше с апетит салата и слушаше Павел Петровия, който с важен вид дърдореше нещо, разяснявайки поредната безсмъртна истина. Противно на очакванията ми, тя дори не ме попита защо не бях отишъл на басейна, както обещах. Тъй като благодарение на старанията на емоционалната бърборана Кукличката историята с разбитата врата и транспортирането на грамаданския Лопарев бе станала достояние на обществеността, целият обед бе посветен на обсъждането на това събитие. Магарешкия бодил приповдигнато се възхищаваше от моята физическа сила, а Мимозата твърдеше, че ни най-малко не е учудена, тъй като аз усърдно работя върху физическата си форма и само слепец може да не забележи, че съм станал по-строен и по-силен. Казано накратко, в продължение на половин час и двамата бяха като мехлем за душата ми. Моят възбуден от подозрения ум тревожно търсеше признаци на повишен интерес или необяснима информираност за живота ми в думите на Мимозата, но този път не забелязах нищо подобно. Всичко си беше, както обикновено. Елена не засягаше неприятни или безинтересни теми и ако преди оценявах това като необикновен душевен финес и потресаващо сходство между нашите възгледи, то сега намирах съвсем друго обяснение. Само че повече нямаше с какво да подхранвам подозренията си.
— Леночка, а вие сте лицемерка — отбелязах ненадейно, довършвайки телешкото със задушени зеленчуци. — Точно днес във фитнесзалата вие твърдяхте, че всеки човек има право да бъде такъв, какъвто е, и ако се нагажда към вкусовете и мненията на заобикалящите го хора, за да им се хареса, значи предава собствената си личност, която е уникална и неповторима. Правилно ли възпроизведох вашата мисъл, нали нищо не съм преиначил?