Усмивката на Мимозата угасна, тя с тревога погледна към Магарешки бодил Петрович и аз разбрах, че бе отгатнала намеренията ми. Ах ти, прозорливост моя!
— Да, правилно — едва чуто потвърди тя.
— Тогава защо толкова внимателно и търпеливо изслушвате критиките, които нашият уважаван Павел Петрович редовно отправя към всичко и всички? За мен е ясно защо го правя — аз съм човек със стара кройка, умствен ретроград, който е свикнал с това, че трябва да се вслушва в мнението на околните, особено на по-възрастните, и да следвам наставленията им. Но вие — вие с вашия толкова освободен ум и толкова оригинални възгледи, защо мълчите и не възразявате? Защо се нагаждате към вкусовете на Павел Петрович и му позволявате да ви натрапва мнението си?
Магарешкия бодил като че ли забрави, че трябва да досдъвче залъка, който беше в устата му. Нито бе в състояние да каже нещо, нито можеше да го преглътне. Очите му бяха облещени, а лицето му излъчваше безпомощност. Горкичкият, вероятно никога не му се бе случвало да слуша такива неща по свой адрес. Той си мислеше, че върши добро дело, че ни учи нас — неразумните — на ум и разум, а се оказваше, че това се възприема като досадно натрапване на собственото му мнение.
Елена мълчеше, объркана, и по очите ѝ виждах, че дори не се опитва да намери логичен или поне остроумен отговор. Беше се приготвила за наказание като нарочена за заколение овца. И на това място аз за пореден път се изненадах от самия себе си. Макар че само преди една минута бях готов, както се казва, да размажа Мимозата по стената, сега неочаквано реших да ѝ протегна ръка за помощ и да помилвам победения си враг.
— Мълчите ли, скъпа Елена? — продължих с предвзета суровост. — Тогава аз ще ви кажа защо се държите така. Вие се нагаждате към Павел Петрович, защото искате да му се харесате. А към мен се отнасяте по съвършено различен начин, защото сте равнодушна към моята особа, за вас аз съм въздух, празно място. И вие не се стремите да ми се харесате. И защо е всичко това? Ами защото вие сте влюбена! Да-да, не отричайте, отдавна ви наблюдавам и стигнах до неблагоприятния извод, че моите надежди са разбити на пух и прах. Чувствата ми към вас са несподелени. Вие сте предпочели Павел Петрович. Уви! Аз се оттеглям встрани и отстъпвам мястото си на моя по-щастлив съперник.
Магарешкия бодил най-сетне успя да преглътне залъка си, трескаво поля парчето месо с няколко едри глътки ябълков сок и започна да размахва ръце в знак на протест, отхвърляйки възможността да бъде обект на такива чудовищни помисли. Елена се смееше със сълзи, аз също се развеселих и ние заедно се заехме окончателно да довършим смутения Таралежкович, който така и не разбра какво всъщност се бе случило.
Честно казано, аз също не разбрах. Защо ли внезапно бях сменил гнева си с милосърдие? Откъде се бе взело това напълно неприсъщо за мен великодушие? Какво ми ставаше? Преди няколко седмици забелязвах всичко на всичко някаква съвсем минимална промяна в изражението на лицето си, а ето че сега направо не можех да се позная. Смело разбивах врати, влачех на гърба си някакви бизнесмени с тежест над сто килограма, миролюбиво протягах ръка на противника си и пишех някакъв абсолютно неразбираем нито по смисъл, нито по форма, нито по жанр текст.
Откъде ли се вземаха тези промени, къде бяха корените им? Да не би причината да бе в травмата, която бях получил в края на април? Или в онова, което се е случило там, зад глухата стена на забравата, скрила от мен почти две години от живота ми? И къде в крайна сметка ще ме отведе всичко това?
Исках да обсъдя тези неща с Хипопотама, но не ми провървя. Той се обади, извинява се дълго и сконфузено, обясни, че се е натровил с нещо, че е на легло и днес няма никаква възможност да дойде. Какво можех да направя — случваха се и такива неща. Трябваше да реша дали след като тъй или иначе ми се бе отворило свободно време, да не ида да поплувам, или пък да изляза в парка и да намеря Магарешкия бодил и Мимозата, които продължаваха строго да съблюдават режима на традиционните следобедни разходки. Но нищо не успях да реша, защото вратата на стаята ми се отвори и пред очите ми в целия си блясък се възправи Боря Викулов.
— Не ме очакваше, нали? — Той насмешливо ме огледа от горе до долу. — Лина не ме е излъгала — наистина изглеждаш страхотно. Аз редовно ѝ се обаждам, осведомявам се как си и дали не е нужна някаква помощ, защото ти никога нищо няма да кажеш и да поискаш сам, познавам те. Тя ми описа какъв храбър юначага си станал. И си казах: я да му се изтърся без предупреждение и да видя дали това е така, защото хич не ми се вярваше.