Дали имах въпроси? Купища! Първият въпрос бе: наистина ли моята дъщеря е чак толкова глупава, че не може да различи наркоман от нормален човек? Да, Светка не беше титан на мисълта и проницанието, но такива неща се виждаха и с невъоръжено око. Трудна за забелязване беше началната фаза на наркоманията, особено ако човек не се заглежда специално, но нали Боря каза, че Гарик вече е стигнал до състоянието на празния поглед, надебеления език, сополите, пъпките и разстройството! Как е възможно да не забележиш такова нещо?
— Дюхон, не познаваш добре дъщеря си — снизходително ми обясни Боря, — щом можеш да допуснеш, че тя не вижда или не забелязва нещо. Всичко вижда, всичко забелязва и всичко знае. Стратегията е разработена от аверите и работи на сто процента. Пред момичетата Гарик изобщо не се преструва на гениален непризнат артист и честно им казва, че е наркоман, който иска да се измъкне от блатото. И само истинската, голяма и силна любов може да му помогне в това начинание. Любовта, плюс едно много скъпо, но много ефективно лечение зад граница. Кое момиче би устояло на предложението да се превърне в милосърден и смел ангел-хранител, такъв, пред когото след това цял живот ще се прекланят и ще му целуват краката? Но в същото време това момиче не може да отиде при майка си и баща си и да каже: Абе я ми дайте пари да лекувам гаджето си от наркомания. Не само че няма да ѝ дадат пари, ами и дома си с десет ключа ще заключат, само и само дъщеря им да не се влачи с наркомани. На това място Гарик им помага да измислят легендата за студиото в Лондон. Или в Париж. Или в Ню Йорк.
Вариантите са в зависимост от материалния потенциал на родителите. Още повече че основанията за тези легенди не са измислени, защото той наистина понякога се появява там някъде. А ако легендата изобщо не може да мине, тъй като родителите са старомодни и не искат да дават средства за съвременна музика, започва непрекъснатото измъкване на пари за нуждите на момичето — ту по сто и петдесет долара всеки месец, за да плати сметката за мобилния си телефон, ту двеста долара за подарък на приятелка, ту хиляда и петстотин, за да иде за две седмици на море, пък и да се настани в хубав хотел, или да се разходи до Виена за три дни, а всъщност момичето си седи през цялото време някъде в Подмосковието, във вилата на някоя приятелка. Така стават тези неща, приятелю мой Дюхон.
Помълчах известно време, осмисляйки чутото. Наистина ли толкова слабо познавах своята Светка? Бих могъл да си помисля за нея какво ли не, но никога и през ум не би ми минало да я видя в ролята на милосърден ангел. Та нали животът с един наркоман изисква не само безогледна любов — точно на това моето момиче беше напълно способно, — но и невероятно търпение, и изключителна издръжливост, и умение да се владееш, и сила на духа, и твърдост — с две думи всичко онова, което ми се струваше, че никога не бе виряло у моето Папагалче.
— Всичко ли ми разказа? — попитах, когато дойдох на себе си след първия шок. — Или има още нещо, за което твоите милиционери са научили, но ти го премълчаваш?
— Не са го научили милиционерите, а моят Володя — подсмихва се Борис. — Милиционерите не изпадат в такива подробности. Максималното, на което са способни, е да арестуват някого, да го задържат за една нощ, да установят криминалните му връзки и адреса, на който се води, и ако много им провърви — да научат къде са местата, на които се събират съответните хора. Затова ти казах да не вземаш навътре приказките за наследството, всичко е по-скоро на нивото на дрънканиците и не мога да ти кажа доколко сериозни са тези намерения. Но просто имай предвид, че в главите им се въртят такива мисли, защото приказките не възникват на празно място. Винаги първо се ражда мисълта, а след това словото — поне нас с теб така са ни учили в училище.
— Че как да не го вземам навътре, когато по мен стреляха! — възразих аз. — Те не само дрънкат, а от приказки вече са преминали към действия, а ти ме успокояваш.
— Какво, да не би вече със сигурност да си установил, че по теб са стреляли? — иронично се осведоми моят приятел. — Доколкото си спомням, ти каза, че просто имаш чувството, че всичко това се е случило. Какво се е променило оттогава?
Постарах се да се овладея, да не се ядосвам на Боря, чиято реакция след събраните от самия него данни ми се стори неоправдано лекомислена, и започнах да разказвам. За материалите, свързани с книгата за корупцията сред милиционерските чиновници. За някой си генерал Маслов, който ми е подавал информация и когото са убили при твърде съмнителни обстоятелства малко след като аз бях станал жертва на катастрофа. За подарения ми от някого коняк и за смъртта на Фомич и Миша хамалина. За това, че някой ме следи. За това, че някой бе влизал в мое отсъствие в стаята ми и се бе ровил из книжата и вещите ми. За добре инструктираната и подставена ми от някого Елена. Борис ме слушаше, без да ме прекъсва, но ироничната усмивка не слизаше от лицето му.