— Доведе го литературният ми агент. Помолих я да ми намери специалист, за когото има гаранции, че ще си държи езика зад зъбите за моята амнезия. По-точно…
Тъкмо се канех да му кажа, че всъщност това не е обикновена посттравматична амнезия, а дисоциативна, и да обясня разликата на Боря, но се възпрях. Какво можех да му кажа? Че в живота ми са станали някакви събития, които аз по всяка вероятност не исках да помня, защото са мъчителни за мен. И какво щях да чуя в отговор? Обичайното насмешливо-пренебрежително твърдение на Боря за това, че съм сладко бонбонче, че се крия от всичко неприятно и избягвам конфликтите, защото съм страхливец и слабохарактерен тип. Не исках да слушам подобни неща. Затова млъкнах, преди да довърша изречението си.
— Какво по-точно? — Викулов присви очи и внимателно ме погледна. — Какво искаше да кажеш?
— Не, нищо. Просто си помислих, че този доктор го откри Муся и ако са ми го подставили със специална задача, значи е трябвало да влязат в контакт с нея. А Муся не ми е разказвала нищо подобно.
— Дюхон, ти си непоправим. Какво, да не би да си я разпитвал подробно къде се е запознала с твоя лекар?
— Не — признах си.
— Видя ли! Те биха могли така да ѝ го пробутат, че и самата тя да не разбере. Да е напълно убедена, че е открила твоя психоаналитик със собствени сили, и дори да не подозира, че нарочно са я запознали с него. Друг е въпросът как твоите милиционерски противници биха могли да научат, че ще поискаш да ти намерят психоаналитик. Нали не си мислиш, че тук, при теб, всичко се подслушва? Надявам се, още не си стигнал до такава степен на параноя?
Хайде де, значи Боря смята, че всички мои подозрения са си чисто и просто прояви на параноя. Те ти, булка, Спасовден.
— Не — отвърнах сухо, усещайки, че започвам вътрешно да кипя. Всичките ми срещи с моя приятел от детинство завършваха точно по този начин. — Тук нищо не се подслушва. Но ако те се интересуват от моята персона, значи непременно трябва да се интересуват и от Муся, защото само тя е в течение на моите неща.
— И това е вярно — кимна той в знак на одобрение. — Болен — не болен, ама схващаш за какво става дума. Добре, дай да запиша имената и фамилиите на твоя доктор и на тази Елена и да видя дали не мога да направя нещо.
Боря прибра листчето със записките в бележника си и стана.
— А ти наистина изглеждаш прекрасно — каза на сбогуване. — Беше една отпусната торба, а си станал почти супермен. Е, всичко хубаво!
— Наскоро гледах по телевизията вашия мюзикъл „Падналият ангел“ — каза Мария, докато ми наливаше вече трета поредна чаша чай. — Музиката е прекрасна, вие сте много талантлив композитор.
— А другото? — поинтересувах се.
— Либретото ли имате предвид? То е под всякаква критика! — отряза старицата.
— Защо? Струва ми се, че стиховете са доста прилични.
— Работата не е в стиховете. Те наистина са добри от гледна точка на поезията.
— Че каква друга гледна точка може да има за едни стихове, освен поетична?
— Смисъл. Правдивост. Истинност. Между другото гледахме „Падналият ангел“ с Ана и мненията ни съвпаднаха. Тя не ви ли каза?
— Каза ми — признах си. — Но нищо не ми обясни, така че аз продължавам да тъна в неведение какво точно не ви е харесало.
— Какво пък — ще ви обясня, мили мой музиканте. Цялата тази история, цялото това ваше либрето заедно с прекрасните от гледна точка на поезията стихове са пълна глупост и не отразяват нито истинския живот, нито истинските човешки чувства.
— Но защо? — изумих се аз.
Историята, разказана в мюзикъла, много ми харесваше, струваше ми се, че в нея има и мъдрост, и доброта, и тънко чувство за хумор.
— Защото, скъпи мой, паднали ангели няма. Изобщо няма никакви ангели. И дявол няма. Затова онази система на взаимоотношения, която е показана при вас, е неправилна. Неестествена, измислена.
О, господи, бабето просто се оказа банална атеистка, нейната съседка — също, те не вярваха нито в Бога, нито в дявола, нито в рая, нито в ада и ето защо не им беше харесал и „Падналият ангел“! А пък аз се бях наканил да чуя някаква сериозна и смислена критика.
— Но това е алегория — опитах се да възразя меко. — Никой не твърди, че има Бог, просто това е художествена хватка…
— Миличък, Бог има — в това няма никакво съмнение, това дори не подлежи на обсъждане — прекъсна ме Мария.
— Тогава какво не ви харесва в сюжета? Нещо не ви разбирам.
— Бог има — повтори тя с чувство на дълбока убеденост. — Но всичко останало, всички онези глупости, като ангели, дяволи и ад, изобщо ги няма. И не може да ги има.