— Муся, промених решението си. Искам да дам интервю.
Котараната мълчешком извади знаменития си органайзер, отвори го и се приготви да пише. Ако ценях за нещо своя литературен агент, то беше най-вече за умението му да не задава въпроси точно тогава, когато не бях настроен да им отговарям. Тоест нямаше никакво кудкудякане и възклицания защо?, ама как така? и какво се е случило?. Само спокойна и делова готовност да се изпълнят капризите на автор номер едно. И като благодарност за нейната деликатност аз все пак реших да ѝ обясня намерението си.
— Искам да заявя на всеослушание, че имам амнезия, че имам дупки в паметта. Искам всички, на които това им е интересно, да разберат, че нищо не помня, не зная и по тази причина не се каня да давам гласност на нищо. Искам да си осигуря безопасност, разбираш ли?
— Корин, когато хората искат да си осигурят безопасност, се обръщат към правозащитните органи, а не към журналистите. Никога ли не са ти казвали това?
— Не ми говори за правозащитните органи! — избухнах аз. — Не искам да чувам за тях! Там всички са купени и продадени и се прикриват един друг. Освен това ако им кажа, че някой иска да ме убие, ще им стане ясно, че подозирам нещо. А аз не трябва да подозирам нищо, нищичко, защото не зная и не помня нито генерал Маслов, нито материалите, свързани с книгата за Министерството на вътрешните работи. Те трябва да се успокоят и да забравят за мен. Зная какво да кажа на журналистите. Твоята задача е да организираш пристигането им тук.
— Колко? — делово попита Муся.
— Мисля, че двама-трима ще са достатъчни.
— Кога?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. А най-добре още утре.
— По кое време ще ти е удобно?
— По всяко. От сутринта до късно вечерта.
— Всички заедно ли искаш да дойдат или ще даваш интервюта на всеки поотделно?
— Както те преценят. Може поотделно, може да направя пресконференция. За мен формата не е важна, важен е резултатът. Материалите трябва да излязат веднага, затова не може и дума да става за списания или седмичници. Само всекидневни издания.
— Добре. — Химикалката бързо се плъзгаше по страницата. — А фотографи да има ли?
— Колкото искаш.
— А регламент?
— Без ограничения. Ще разговарям с тях толкова, колкото трябва и докато кажа всичко, което съм си наумил.
— Искаш ли един съвет?
— Казвай! — кимнах аз.
— Ограничи времето. Иначе журналистите могат да те замъкнат с въпросите си съвсем не там, където ти искаш.
— Права си. Тогава по четиридесет минути на всеки, ако дойдат поотделно. И час, максимум час и половина — ако дойдат всички заедно. Освен това искам да предам откъс от новата си книга за публикация.
Муся вдигна очи от записките си и ме погледна изумено:
— Корин, какво ти става? Никога не си разрешавал да се публикува нещо, докато не завършиш книгата си. Това е извън твоите принципи.
— Зная. Но искам всички, на които това е интересно, окончателно да се убедят, че изобщо не пиша за милицията.
— Че за какво пишеш? За сестра си ли? — с тревога ме попита Муся. — Нима наистина все пак си се решил.
— Не, не е за сестра ми… — Замълчах, търсейки думите. — Честно казано, и сам не зная какво и за кого пиша. Просто пиша и толкова. Това е някакъв неуправляем поток на съзнанието.
— В каква сфера? — Гласът на Котараната отново стана делови и в него се прокраднаха гепардовски нотки.
— В сферата на нереалното.
— Фентъзи ли?
— Един дявол знае! — искрено отвърнах аз. — Не мога да определя жанра. Нали ти казах — поток на съзнанието.
— И вече много ли си написал?
— Съвсем малко, четиридесет-петдесет страници.
— Колко ще стане в окончателен вариант?
— Нямам представа. Може би след около пет страници ще го завърша и това ще бъде такава изящна новела. А може би ще се получи пълноценен роман. Засега нищо не мога да ти кажа.
— Да, ама че работа… — проточи Муся. — И какво искаш да направя после с това? Ако излезе роман, как да го позиционирам сетне? Ами ако излезе новела? Ще можем да я публикуваме само в някое списание, но за това трябва да се мисли още отсега, защото материалите за списанията се подготвят три-четири месеца предварително.