— Не ме интересува — казах раздразнено. — Каквото се получи — такова. Сега най-важното за мен е да си спася кожата, а не да мисля за това кой и как ще ме издава. Ако искаш, мога да ти дам да прочетеш текста, който вече е готов.
— Разбира се — кимна Муся. — Нещо друго за журналистите?
— Засега това. Да минем към следващото. Откъде намери Михаил Викторович? Някой препоръча ли ти го?
— Да.
— Кой?
— Името ли те интересува или положението му?
— Положението естествено. Защо ми е името?
— Това е личният лекар на дъщеря ми. Тя е онколог, но сред нейните познати има най-различни специалисти.
— Казала ли си ѝ защо ти е необходим психоаналитик?
— Корин, за кого ме вземаш? — Муся сдържано се усмихна. — Да не съм вчерашна. Всъщност защо са тези въпроси?
— Исках да се убедя, че не са ми подставили Хипопотама — избоботих аз.
— Кого-кого?
— Хипопотама. Михаил Викторович.
Муся звънко се разсмя:
— Прав си, наистина прилича на хипопотам!
— Прилича — не прилича, повече няма да правя сеанси с него! — отрязах аз.
— Защо? Не ти ли харесва? Да не би да ти се струва, че не е достатъчно квалифициран? — В гласа на Муся се появи загриженост. Тя като че ли дори се огорчи, сякаш не бе свършила добре работата си и я бяха наругали за това. — Но още не си постигнал онова, което искаше. Нали така и не си спомни нищо. Може би не си струва да зарязваш нещата по средата.
— Няма да го обсъждаме. Не му вярвам. Вече на никого не вярвам. И за да се чувствам в безопасност, искам Хипопотама да изчезне от живота ми с твърдото убеждение, че нищо не съм си спомнил. Нека да разказва това на всеки ъгъл, включително и на онези, които първо са го пробутали на теб, а после — на мен.
— Кории! Ама какви ги говориш? Че кой ни го е пробутал? Беше съвършено случаен избор. Както и да е, няма да споря с теб — ти плащаш, ти поръчваш музиката. Ще се обадя на Михаил Викторович и ще му кажа, че повече не се нуждаем от неговите услуги.
— И му плати.
— Разбира се. — Още няколко думи, нанизани като маниста, украсиха страницата на органайзера. — Нещо друго?
— Обади се на дъщеря ми, ето ти телефона ѝ. — Протегнах към Муся предварително подготвеното листче, откъснато от бележника ми.
— Какво да ѝ кажа?
— Срещни се с нея и ѝ дай десет хиляди долара. Изтегли ги от сметката ми в банката. Нали срокът на пълномощното ти още не е изтекъл?
— Не, с пълномощното всичко е наред. Трябва ли да ѝ обясня нещо?
— Кажи ѝ, че това са парите, които съм ѝ обещал. Аз наистина съм ѝ ги обещал — ти знаеш. И ѝ кажи още, че много съм се изплашил след катастрофата и съм разбрал, че човек не е просто смъртен, а както казва Булгаков — е внезапно смъртен, та затова съм написал завещание и според това завещание тя няма да получи нищо, освен по хиляда долара всяка година за рождения си ден.
— Завещание ли? — Муся остави настрана химикалката си и ме погледна с тревога. — Наистина ли си го написал?
— Не, разбира се — подсмихвах се аз. — Какво говориш? Нима бих могъл да направя това без твоя помощ? Ако беше така, ти би трябвало да се занимаваш със справките от банката за състоянието на финансите ми, с оценката на недвижимите ми имоти, с нотариуса и всичко останало. Но искам Светка да си мисли, че няма да получи нищо. Ако започне да ти досажда с въпроси, кажи ѝ, че ѝ давам парите само защото съм ѝ обещал, а иначе изобщо нямам намерение да спонсорирам лечението на разни наркомани. Не съм намерил парите си на улицата, а ги печеля с труд и с цената на собствените си нерви и сили.
— Защо сам не ѝ кажеш всичко това?
— Нямам морални сили. Как да кажеш на собственото си дете, че го лишаваш от наследство? Още повече че в действителност изобщо не се каня да направя това и Светка ще получи всичко, което ѝ се полага. Но сега имам интерес нейният малоумник-наркоман да я остави на мира. А освен нея, да остави на мира и мен, в случай че точно той и неговите приятелчета се опитват да приближат сладостния миг, в който ще докопат нечие наследство. А щом разберат, че цялата работа се изчерпва с десет хиляди долара и повече няма да измъкнат и копейка, Гарик ще я зареже.
— Добре, разбрах. Нещо друго?
— Искам още да намериш място, където мога да се покрия. Не вкъщи, не на вилата и не тук. Трябва ми някакво място, където ще мога спокойно да пиша и за което никой — освен теб, Лина и мама — няма да знае. И там да няма никакви лекари и изобщо никакви хора, които биха могли да ме познаят.